"Сега пък в какво се забърках?"

©Интервю на Хелена де Бертонадо
 Преведе от английски Милена Николова

Първата книга на Арундхати Рой пожъна международен успех, но последната беше публично изгорена в Индия. Спечелилата Booker Prize писателка обяснява защо не може да спре да предизвиква сензации.

Не съм си мислела, че интервюто ще мине лесно. Арундхати предложи да се срещнем по време на едно нейно нощно пътуване с влак от Индор до Делхи. Ако удвоите общия брой на хората, които работят в Лондон и се връщат вкъщи всеки петък вечер с влак, да кажем, до Surrey, ще получите някаква представа за кошмара, който изживяхме.

В четири следобед се срещнахме на гарата в Индор. Рой точно се беше върнала от шестдневен протест в долината Нармада, красива област на провинциална Индия, където огромен язовир заплашва да потопи 60 села. Рой е написала пламенно есе по същия въпрос в книгата си "Цената на живота", която се разпространява в Англия от Харпър Колинс.

Нейните виждания вече предизвикаха буря от дискусии в Индия. Копия от есето били изгорени от защитници на язовира, а Върховният съд я обвинил в атакуване на величието му поради иронично-безразсъдния удар по предложението да се изплатят парични компенсации на селяните. "Повечето от селяните", пише тя, "се нуждаят от пари, колкото съдията от Върховния съд от торбичка с тор."

Във вагон втора класа всички пътници са принудени да се тъпчат по сините скамейки. Рой е наобиколена от активисти и поклонници, които искат афтографи. "Богът на дребните неща"- книгата, спечелила Booker Prize - я превърна за една нощ в нещо като национално съкровище, въпреки че това непременно води и до появата на врагове.

Рой е дребничка, облечена е
с избеляла блуза с цвят каки, няколко номера по-големи дънки милитъри и черни сандали, и все пак е изключителен човек. Тя е необикновено красива, с високи скули, блестяща кожа и дълбоки очи. Няма бръчки по лицето си и единственият знак за нейните 40 години са няколкото сиви кичура, нашарили иначе черната й коса.

Първите няколко часа цари пълен хаос. Нямаше никакъв шанс да си кажа и една думичка с Рой, камо ли да взема интервю от нея. Вагонът ни е претъпкан с хора, които са били на протеста; всички се опитват да балансират картонените си чинии с ориз, леблебия, къри и ядат така, сякаш не са виждали храна с дни.

На всяка гара поддръжници на Рой нахлуват във влака като я затрупват с подаръци - моливи с гумени животинки, керамични изделия, кошници от сухи цветя. Два часа след тръгване, на една гара, атмосферата се променя. Жена на спредна възраст, облечена с избеляло сари, която изпълнява ролята на местен законодател, започва да се кара на Рой. Крещейки, тя я кани отвън на перона, за да разискват въпроса за язовира. Рой започва да трепери. Жената изчезва в облак от злъч, но обещава да се върне за още. Рой се смее нервно. "Не знам в какво се забърках. Следващия път мисля да напиша есе за градинарството или домакинството."

За да избегне повече преследване, Рой се изкачва на рафта за багаж в коридора на вагона и ме кани при нея. Това е доста необикновено място за срещи. Провесени няколко сантиметра над останалите пътници, за нас е невъзможно да стоим изправени. Рой си свива коленете до брадичката и ги обгръща с ръце - изглежда осемгодишна.

"Плашещо е", казва тя като посочва хаоса долу, "защото аз не съм нищо друго освен писател. Нищо повече и нищо по-малко."

Всъщност тя е писател, който има само един роман. "Богът на дребните неща" е изтънчена, натрапчива история за живота в един от южните щати на Индия, изучаваща съдбата на едно семейство, дръзнало да наруши законите на любовта. Законите, които повеляват кой трябва да бъде обичан и как. И колко. Книгата е основана на собственото й възпитание в южните щати на Керала, където майка й се омъжила за бенгалски хинду само за да разбере, че бил склонен към скандали, причинени от пиянското му буйство. Развела се с него, когато Рой била на една година. Оттогава насам тя, по-големият й брат Лалит и майка й са третирани като аутсайдери.

Рой напуснала дома на 16 години, за да учи архитектура, но се отказала от това, за да продава шоколодови кексове по бреговете но Гоа. В края на краищата се върнала в Делхи, където започнала да си пробива път като сценарист. "Богът на дребните неща" беше нейният пробив. Книгата спечели Booker Prize през 1997 година и стана международен бестселър, преведена е на 38 езика. Като резултат, всичко, което Рой върши напоследък, причинява безредие.

Но все пак Рой е твърде интелигентна, за да не предвиди фурора, причинен от замесването й с нещо толкова сложно като проекта за долината Нармада. Подкрепяйки проекта със славата си и 20 000 лири от наградата си, тя определено си го е изпросила. Нищо чудно, че сега се е озовала свита върху рафта за багаж. "Не съм си и помисляла, че ще има някаква реакция срещу есето", настоява тя. "Мъжът ми казваше", напиши го това, после добави, "подпиши го и сложи дата". Сега си го е закачил на бюрото".

Съпругът й, Прадип Кришен, филмов продуцент, е определено умен човек. Дори и да не е предусетил фурора, той е бил предизвикан. Попитах я дали съжалява, че се е забъркала в това. "Не", казва тя твърдо. "Не мога да желая тези неща, защото те се случват без да мога да им устоя. Пиша, защото пиша. Нямам избор."

Това звучи като отказване от отговорност. Откъде според нея идва писането? "Мисля, че няма значение. То е извън моята власт. Отнасям се напълно интуитивно. Не мога да слушам историята на долината и да не пиша за това. Не мога да отговоря - то просто се оформя дълбоко в душата ми и тогава трябва само да го напиша."

Такова интуитивно обяснение относно работата е присъщо на Рой - речникът й е изпълнен с вулгарни думи. С ясен и силен глас, с отчетлив акцент тя признава, че е сложен характер, отцепник, аутсайдер. Но трудно е и да я критикуваш, защото тя първа намира вината в себе си. "Не съм добър човек: наясно съм с това." Смея се по такъв начин, че да опровергая казаното от нея. Тя се засяга. "Наистина не съм. Има част от мен, която е доста студена и която ме кара да бъда сама, да бъда луда. Казват, че може да станеш сектант само ако си светец или добър човек, а аз съм нещо като м-м-м... Не съм добър човек, но това не значи, че трябва да строят язовира. Не си играя толково на дребно."

Почти всички нейни противници са на мнение, че Рой само си търси поводи. Миналата година протестирала срещу ядреното оръжие на Индия, тази година е язовирът, а какво ще бъде следващата? "Ще продължавам да питам журналистите: Защо сте толкова загрижени за мен като самите вие пишете за различни неща всяка седмица? Какво предлагате? Аз да пиша за едни и същи неща до края на живота си?"

Под звуците на пътуващия влак слънцето бавно залязва, хвърляйки оранжеви искри над индийската шир. Скоро потъваме в полумрак и само блясъкът от малката диамантена обичка на носа на Рой я кара да се откроява. Изведнъж спираме на някаква гара. Появяват се светлини и очите на Рой добиват изражението но преследвано животно. Изглежда, цялата държава знае, че Рой е в този влак и още веднъж хора се втурват по вагоните, въоръжени с подаръци и книги за надписване. Те претърсват целия вагон и остават разочаровани като не я намират. Никой и не си помисля да погледне на рафта за багаж.

Тя ми показва един пирон до крака си. "Ако ми кажеш да пиша за този пирон, знам, че мога да напиша епопея за него. Мога да виждам история във всяко нещо." Рой обаче се оплаква, че няма планове за нов роман. Става ли дума за страх от провал? "Не, не. Имам голям интерес към провала", настоява тя. Рой признава, че и е допаднало вниманието и лукса от пътуванията по света за промоциите на книгата, но въпреки това признава, че е била предпазлива да не допусне това да продължи вечно. "Наистина се забавлявах добре, но започнах да се чувствам така, сякаш всяко малко чувство в книгата ми се превръщаше в малка сребърна монета и ако не бях внимателна, скоро и аз щях да се превърна в малка сребърна статуя със студено, сребърно сърце."

Тя отказва да направи филм от книгата, като казва, че ще съсипе читателската илюзия. Парите не я интересуват. "Вече имам повече пари, отколкото са ми необходими". Само във Великобритания, като резултат от борбата между шест издателски къщи, Рой е получила 150 000 лири аванс за книгата си; международните продажби трябва да са я направили милионер. Какво ще прави с всички тези пари? Прави гримаса: "Не съм мислила".

Дори и след успеха Рой продължава да живее в старата си къща, която все пак не се намира в бедняшките квартали. След като пристигнахме на гарата в Делхи, около шест часа следващата сутрин тя ме кани да отида с нея, докато си приготви багажа за следващата среща-поход на мира във Варанди. Рой трябва да излети от Делхи същата сутрин.

Взимаме такси до къщата й, разположена зад издялана, дървена врата в светски дипломатически квартал. С отварянето на вратата три жени се нахвърлят върху нея, крещящи от необуздано вълнение. Съпругът на Рой не е вкъщи, но след малко се появява един домакин, който ни предлага да сготви люти омлети. Рой сяда върху кухненския бюфет под наниз чушки.

Тя споделя, че не се чувства комфортно в тази част от къщата, тъй като там са живели до смъртта си родителите на мъжа й. А това е било доста скоро. Истинският й дом е горе, казва тя, на тавана - закътано място, където е написала книгата. Тя ме води там: трябва да пропълзим през дупка в тавана на стаята, за да стигнем до една малка, разхвърляна стая, в която бюрото е опряно до стената - едва ли има много място за вдъхновение. Рой се заключвала тук всяка сутрин в продължение на пет години, докато конструирала книгата. Дори на мъжа си не казала какво майстори.

Бракът на Рой, въпреки че изглежда щастлив, е доста необичаен. Тя дори не носи халка. "Не са виждам много като част от двойка. Виждам се като част от група хора, от много близки и много стари приятели. Нямам такава близка връзка, за да бъда част от една двойка. А мъжът ми вече е имал семейство и всичко."

Тя безцеремонно описва двете си доведени дъщери (които също се живеели тук) като същества, принадлежащи към "друг свят", различен от нейния. Самата Рой казва, че няма намерение да има свои деца. "Спомням си детството твърде ясно и се страхувам от детската уязвимост. Ужасявам се от света по някакъв начин. А може би и не съм много майчински настроен тип човек."