© Elenikindia 2013
Пудучери – град на индийски франсета, на
Ауробиндо, на Пи и на най-възрастния
йога-инструктор - 93-годишната Тао
Порчон-Линч.
Дълъг
крайбрежен булевард с бели, светлосини
и светлозелени сгради с френски прозорци
и балкони, грандхотели с портиери в
изискани ливреи под пъстри тенти. Улични
сергии, скрити под големи чадъри. Луксозни
ресторанти с градини в дворовете.
Слънчевите лъчи, проблясващи по
излъсканите стъклено-месингови фасади
на административните офиси и посолства.
Море, вкаменяващо хората – десетки
статуи, зареяли поглед към синия простор.
А Ганди им е обърнал гръб, отправил взор
към пристъпващата цивилизация.
На
всяка крачка езиците и музиката се
сменят и всеки ресторант изсипва различен
аромат във въздуха. Дълго време се лутаме
по уличките в търсене на точния ресторант
– онзи с хубав вид и щадящи джоба цени.
Подминаваме махагонови врати и рамки
на прозорци, тежки драперии, маси от
тиково дърво, огромни огледала и сводове. Накрая
се принуждаваме да направим компромис
с второто условие, тъй като в най-френската
част от града съвсем обяснимо и тарифите
са близо до парижанските. Сядаме
в едно от най-известните заведения във
френския квартал – Roundezvous. Градината е
препълнена с чужденци, бели контета,
хранещи се с непоклатима маска на
сериозност, с изправени гърбове, все
едно са глътнали дъска и чупващи с финес парченца от своя киш или пиле, облято в червено вино.
Тичащи напред-назад келнери, потни
облаци пара по коридорите, трескава
работа в кухнята.
И
тук идва най-култовият момент
Настаняват
ни в най-безличната, но единствената
незаета част от ресторанта.
Климатикът
разлюлява промазания с аромати въздух.
В този момент нещо свръх неестествено
като призив за морал в бг парламент си
проправя път до ухото ми през гъстака
от звуци и неразбория, който неизбежно
избуява на всяко място, което посещаваме
– просто сме най-шумната група дори
спрямо индийските шумомери. Укротявам
шумотевицата едва едва, но все едно
насреща си имам генетично проявление
на Кубрат Пулев...”Тихо, тихо бе хора...и
вие ли чувате това, което чувам аз?”
Над
брега на Бенгалския залив и молбите на
морските води, над заспалата уличка Rue
Saffren с мирис на море и френски парфюм в
бялата част на Пондичери, в славещия се
с най-добрата френска кухня ресторант
Рандеву се носи чалга воят на Азис и
неговата кохорта – Камелия, Анелия,
Маймунелия и Селия.
Какъв
е шансът да се нахендрим на тоя голям,
дебел, четвъртит ..... да го “напипаме”
по азисовски на хиляди километри от
родината? Едно на милион. Безценно. Единствената ни утеха
е, че все пак "оная работа" на
чалгата не е толкова дълга, че да стигне
до Индия благодарение на собствения си
талант. Оказа се, че Валери, индийката-управител на ресторанта, преди години работила с българи в Швейцария и те я открехнали на нашата
“свята и полята” музика, а тя толкова
я харесала, толкова й напомняла на
боливуд, че започнала да лансира новия
музикален жанр в ресторанта си. Гостите
на заведението и бездруго едва ли
долавяли нередността в това, че слушат
първокласна българска чалга във френски
ресторант на индийското крайбрежие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар