Из "Толкова далеч, толкова близо" - източна поезия и проза
Абу Мухаммад Муслехадцин бен Абдуллах Саади Ширази (ХII-ХIII в.)
Превод от турски език: Константин Поборников
Едно време на някакъв владетел му хрумнала следната мисъл: „Ако знаех кога да започна дадена работа, кого да слушам и коe е най-важното нещо, което трябва да направя, щях да успявам във всяко свое начинание".
И решил в цялото кралство да бъде огласено, че ще даде голяма награда на онзи, който го научи кой е най-подходящият момент, кой е най-важният човек и кое е най-важното нещо.
Събрали се учени и се явили пред владетеля, но отговорите, които давали на тези въпроси, били най-различни. На първия въпрос някои от учените отговорили, че за да се знае подходящият за всяко конкретно нещо момент, предварително трябва да се подготви календар с дните, месеците и годините, като се посочат всички необходими действия. Те казали: „Само тогава всяко нещо ще се върши в точно определеното му време". Други твърдели, че щом човек предварително не може да вземе решение по въпроса кога е точният момент за извършването на дадена дейност, вместо да си губи напразно времето, той трябва да анализира внимателно всичко, случило се дотогава, и да направи онова, което е най-важно. Трети пък изтъкнали, че колкото и да иска владетелят, не е възможно да му бъде посочен най-подходящият момент за извършването на всяка работа и че е необходимо да се сформира съвет от учени, който да му помага мри определянето на правилния за съответната работа момент. Но тогава пък учени от четвърта група заявили, че „е невъзможно да се разчита на такъв съвет, защото има твърде много и различни неща; неща, които само един човек трябва да каже дали да бъдат направени или не в определен момент. А пък за да се теме решение, трябва предварително да се знае какво ще последва. Но само магьосниците знаят предварително какво ще последва. Следователно, за да знаеш кога е правилният момент за вършене на дадена работа, трябва да се допиташ до магьосниците.”
Много отговори били предложени и на втория въпрос. Според някои
най-важният човек, от когото кралят се нуждае, бил съветникът, според други - духовникът, според трети - лекарят, а пък според четвърти - войниците. Щом дошъл ред на третия въпрос, а именно: кое е най-важното нещо на света, някои казали, че най-важното нещо на света е познанието. Според други пък - постигането на военно майсторство, а според трети - вярата и отдаването на почит. След като отговорите се оказали твърде разнопосочни, владетелят не приел нито един и така и не възнаградил никого. Но тъй като продължавал да търси правилните отговори на въпросите си, решил да поговори с един отшелник, прочут със своята мъдрост.
Отшелникът живеел в корубата на едно дърво, никога не се отдалечавал от нея и приемал само хора от народа. Заради това владетелят се предрешил и потеглил със свитата си към отшелника. Когато наближили местността с въпросното дърво, владетелят слязъл от коня си и продължил сам по пътя. Когато корубата на дървото се показала, владетелят видял отшелника да прекопава цветна леха пред нея. Отшелникът погледнал владетеля, поздравил го и продължил да копае.
Бил изнемощял и слаб човек; всеки път, когато забивал лопатата в земята, оставал без дъх докато извади малко пръст и я обърне. Владетелят се приближил и споделил: „Мъдри отшелнико, дойдох да ви задам три въпроса. Как да се науча да върша правилното нещо в правилното време. Кой е човекът, от когото имам най-много нужда и е най-важен? Кое е най-важното нещо и на какво трябва да отдам предпочитание?". Отшелникът го изслушал, но не му отговорил. Плюл си на ръцете и продължил да копае. „Изморен сте - казал владетелят, - дайте на мен лопатата и си починете малко." Отшелникът отвърнал: „Благодаря", подал лопатата на владетеля и поседнал на земята. Като прекопал две лехи, владетелят спрял и отново задал въпросите си. Отшелникът пак не отговорил, но този път се изправил, протегнал ръце към лопатата и казал следното: „Починете си малко, нека и аз поработя".
Но владетелят не му дал лопатата и продължил да копае. Минал час, след това още един. Слънцето започнало да се спуска над клоните на дърветата. Накрая владетелят забил лопатата в земята и рекъл: „Отшелнико, дойдох при вас да намеря отговор на въпросите си. Ако няма да ми отговаряте, кажете ми, та да си ходя". Отшелникът казал: „Насам тича един човек, нека видим кой е.”
Владетелят се обърнал и видял, че право към тях тича някакъв човек. Притискал корема си, а изпод ръцете му се стичала кръв. Когато стигнал до тях, изстенал и се строполил на земята. Владетелят и отшелникът веднага го съблекли. На корема му имало голяма рана. Владетелят промил раната и сетне я превързал с кърпата на отшелника. Кръвта спряла и мъжът дошъл на себе си. Поискал да пийне нещо. Владетелят донесъл прясна вода от потока и му я дал. Междувременно се стъмнило и станало студено. Владетелят с помощта на отшелника преместил мъжа в корубата и го сложил да легне. Мъжът затворил очи и се унесъл в дълбок сън. Нямало какво да прави владетелят и, изморен от свършеното през деня, заспал; през кратката лятна нощ спал непробудно.
Когато се събудил на сутринта, раненият мъж дълго не можел да разбере кой е мъжът до него, както и къде се намира. Усетил, че владетелят се е събудил и го гледа, и му казал приглушено: „Простете ми!". Владетелят отвърнал: „Не ви познавам, а и не сте направили нищо, за което да се извинявате". Мъжът продължил: „Вие не ме познавате, но аз Ви познавам. Вие сте моят враг, който обеси брат ми и отне имуществото му, и на когото се заклех да отмъстя. Научих, че сте дошли без свитата си при отшелника и реших да Ви убия, когато се връщате по пътя. Но тъй като с настъпването на нощта Вие не се появихте, напуснах мястото, на което Ви бях устроил засада, и се натъкнах на Вашите стражи, разпознаха ме и ме раниха. Избягах от тях, но от раната струеше много кръв. Ако не бяхте ме превързали, щях да умра от загуба на кръв. Аз исках да Ви убия, а Вие ми спасихте живота. Ако ме оставите да живея, от сега нататък ще Ви бъда най-верният, същото ще наредя и на синовете си. Простете ми..." Владетелят много се зарадвал, тъй като лесно се по-мирил с врага си и спечелил приятелството му. Не само му простил, но и му казал, че ще го изпрати при личния си лекар, за да го излекува, и му обещал да върне имуществото му.
Владетелят се сбогувал с ранения мъж и излязъл навън да намери отшелника. Искал преди да си замине, отново да го помоли за отговор на въпросите си.
Отшелникът сеел семена на цветя в прекопаните предния ден лехи. Владетелят приближил до него и му казал: „За после¬ден път ви умолявам да отговорите на въпросите ми". Отшелникът продължавал да превива гръб над лехите, но вдигнал глава, погледнал владетеля и казал: „Вие получихте отговорите си". „Как така? Какво искате да кажете?" - попитал кралят. „Не можете да разберете" - отговорил отшелникът. - Ако вчера не бях¬те се смилили над мъката ми и не бяхте прекопали тези лехи, щяхте да си тръгнете и да попаднете в засадата на този мъж, и щяхте да съжалите, че не сте останали при мен. Следователно най-правилното време е било времето, когато прекопахте лехите, най-важният човек бях аз, а най-важното нещо беше, че ми направихте добрина. След това, когато мъжът дойде при нас, най-правилното време беше, докато се занимавахте с него, защото ако не бяхте превързали раните му, щеше да умре, без да се по-мири с Вас. Следователно, най-важният човек беше той, а най-значимото нещо - това, което направихте за него.
Оттук насетне не забравяйте следната истина: Има само едно важен момент -настоящият. Той е най-важният. Само тогава сме способни на нещо. Най-важният човек е този, с когото сте в този важен момент, защото никой не знае дали отново ще се види с този човек, и най-важната дейност е да правиш добрини, защото това е единственото, за което хората са пратени на този свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар