Из "Девет живота- по следите на свещеното в съвременна Индия" от Уилям Далримпъл
"Още от дете съм много набожна. И двамата ми родители са религиозни и у дома всеки ден правехме малка пуджа в чест на богинята. Деви винаги ме е привличала в различните си форми - като Кали, Дурга, Тара и така нататък - и винаги съм вярвала, че тя ме закриля от опасностите. Още като дете обичах да ходя по празници и мела, особено на Дурга Пуджа - това беше любимата ми седмица през годината. Обичах да наблюдавам как потапят богинята в реката в края на десетдневния празник. Докато бяхме там, общувах със садху и им задавах въпроси. Един от най-ранните ми спомени е за Дурга Пуджа, на която присъствах още невръстна в прегръдката на татко. Приятно ми беше дори само да наблюдавам панаира и всички пъстри гривни, които се предлагаха за продан по сергиите. Баща ми винаги успяваше да спести по нещо за този ден и да ни купи джалеби.
Омъжиха ме, когато станах на шестнайсет. Не познавах съпруга си преди сватбата и всъщност изобщо не разбирах какво се случва. Семейството на мъжа ми имаше магазинче за продажба на пан, цигари и бакалски стоки. По онова време татко вече беше започнал да пие и постоянно беше без пари, затова чичо ми по майчина линия даде 3000 рупии за сватбата. Много плаках, когато трябваше да се преместя в дома на новото си семейство. Напусках баща си и отивах на непознато място. Мина цяла година, преди да се съглася да спя със съпруга си, а това го ядосваше. Свекърва ми също не ме харесваше и все повтаряше: „Ама защо плачеш?“.
Малко след като се преместих в стаята на съпруга си, богинята се всели в мен и за пръв път имах пристъп. Няколко месеца по-късно, когато забременях за пръв път и се върнах в дома на майка си, за да родя, изпаднах в истински транс. Приятелка на майка ми ме видя в това състояние и каза: „Това не е болест, а обсебеност“. През следващите няколко години започна да ми се случва все по-често. Разтрепервах се или припадах, губех съзнание. Лекарите нищо не можеха да направят. Децата ми свикнаха - мислеха, че всички майки са така. Но съпругът ми и свекървата се срамуваха и се сърдеха. Той ме биеше и казваше: „Какъв е този транс? Защо се случва това? На клиентите не им харесва, ще ги прогониш. Не можем да си го позволим“.
Ала нищо не можеше да ме спре. Напротив, богинята все повече завладяваше съзнанието ми и аз прекарвах все повече време в храма, където слушах киртани. Така предизвиках още конфликти. Свекърва ми ме питаше: „Защо все ходиш в храма? Имаш деца“. Аз обаче продължих да се измъквам от къщи при всяка възможност. Обичах да слушам как напяват името на богинята, това винаги ме успокояваше. Щастлива бях, когато окичех образа й с венец от цветя. Един ден богинята се всели в мен, докато бях в храма, а когато се опомних, видях, че пандитьт ме е окичил с гирлянда от цветя. Не само това, ами беше измил нозете ми и беше поставил на челото ми тилак със сандалова паста. Попитах го защо го е направил, а той отвърна само: „Ма, не отказвай“. Оттогава насетне хората в храма започнаха да ме боготворят, понеже смятаха, че съм обладана от богинята, поднасяха ми дарове и се опитваха да тълкуват казаното от мен по време на пристъпите ми. Това отначало ме плашеше, но постепенно станах по-уверена. Трите ми дъщери вече бяха големи и можех да си представя как поемам по собствен път. Но конфликтът у дома се задълбочаваше, особено когато поклонниците ме следваха и тропаха на вратата, за да искат благословия. Не знам защо, ала ми се струва, че колкото по- гневен и склонен към насилие ставаше съпругът ми, толкова по-често изпадах в транс. Може би беше дело на богинята. Не мина много време и вече доста поклонници се събираха, за да ме наблюдават в това състояние - всеки ден между пет и десет души се отбиваха вкъщи или в магазина, ако работех там, и разбира се, объркваха всичко. Съпругът ми се вбесяваше още повече и ме обвиняваше, че съм превърнала магазина в храм.
И ето че един следобед, след като той здравата ме наби, Ма Тара ме призова. Звукът стигна до мен по вятъра и съвсем ясно чух богинята да казва: „Ела при мен Каквото изгубиш, ще си го върнеш. Ще се погрижа за дъщерите ти. Мястото ти вече е при мен“. Не стана по моя воля - Майката ме призова и трябваше да отида. На мига напуснах къщата само с дрехите на гърба си. Нямах време дори да се сбогувам с децата си. Между мен и съпруга ми всичко вече беше приключило, връзката помежду ни беше прекъсната. Първата нощ прекарах в храма на богинята Кали. Това беше най-трудният момент. Сън не ме ловеше и се чувствах страшно потисната, сякаш целият ми живот се бе разпаднал и се бях провалила във всичко. Всъщност първите няколко седмици бяха най-мъчни, но аз все си повтарях, че призове ли те Тара, няма какво друго да сториш. Останах в храма две години, живеех от подаяния и спях във вътрешния двор.
Дълго скитах, преди да намеря пътя за Тарапитх. Тук съм вече двайсет години. Тук Тара изпълни обещанията си към мен. Отдавна скитам по поклонения, но откакто пристигнах на това място и садху Тапан стана мой закрилник, Тарапитх е моят дом. Разбира се, децата ми липсват - най-малкото беше само на четири годинки, а и другите не бяха достатъчно големи, за да ме разберат. Често плача, но поклонниците запълват празнината в сърцето ми, зейнала от раздялата ми с момичетата. Сега целият свят е пълен с мои деца: когато усетя липсата на дъщерите си, поглеждам към другите си деца и сърцето ми се отваря за тях. Толкова много хора ме наричат Ма. Откакто напуснах съпруга си, по-рядко изпадам в транс, но усещам присъствието на богинята по-силно от всякога. Седя си тук в колибата с Тапан и внезапно долавям, че Тара е тук - усещам я с огромна сила, макар да не я виждам с очите си. Това място е доста древно, много велики светци са постигнали тук съвършенство чрез тапася (аскетизъм) и медитация. Който призове енергията на Майката тук, може да получи достъп до нейната сила и до нейното въображение. Тя присъства във всички ритуали, изпълнявани в Тарапитх.
Една от причините да събирам черепи е да успея да си я представя - много светци са я видели благодарение на черепите. Великият Бама Кхепа, един от първите свети хора, осъзнали каква мощ има това място, е съзрял богинята в огнен кръг и в образа на млада девойка. Черепите ни напомнят, че сме смъртни, а също и за илюзорния свят, който заобика¬ля всекидневието ни. Ние обаче вярваме и в това, че ако раз¬будиш черепите посредством садхана (тантристка практика) и опитомиш техните духове, това ще ти даде повече сила и ще ти покаже пътя, по който да стигнеш до богинята и да почерпиш от нейната сила. Те ни помагат да я призоваваме и да я водим при вас.
Духовете на мъртвите често остават в черепа. Те са безформени и бездомни. Никой не може да ги затвори, да ги изгори или да ги удави. Трябва да ги почиташ, да ги умилостивяваш и да ги храниш редовно. Трябва да им поднасяш в дар благовония, цветя и масло. Разбира се, не всички черепи вършат работа - нужно им е време. Познава се от начина, по който подхождат към храната. Даваме им ориз, леща, сурово месо от жертвоприношенията и дори уиски. Ако черепът отвърне лице или се отдръпне, значи не приема храната и неговият дух няма да ти помогне. Имаш си работа с недоволен и неспокоен дух. Ако човекът е умрял тихо и кротко и всички погребални обреди са извършени както трябва, той ще се прероди. Но недоволните духове, умрели преждевременно твърде млади, остават тук и бродят. Нужно им е дълго време да се преродят и точно те се провикват посред нощ. Ако имаш късмет, това са духовете, с които можеш да се сработиш.
Човек не може да управлява духовете. Те са своеволни и независими. Идват, ако го искат и ако им доставиш удоволствие със специални мантри. Някои мантри, на които ме научи Тапан, са толкова силни, че могат да отварят гробници и да принуждават телата да се показват. Чертаеш около себе си кръг за защита, а после, когато дойдат духовете, които си призовал, трябва да знаеш мантрите, чрез които да разговаряш с тях, и да използваш тяхната шакти. Това са редки умения и огромни тайни. Аз съм много неопитна в сравнение с Тапан и с някои други учители тук. Но вече започвам да смятам, че тантра въздейства правилно, когато е съчетана с дълбока набожност, с бхакти. Когато пристигнах тук като по-млада, бях направо обсебена от черепите и от загадките на тантра. Бях готова на всичко, за да събирам нови черепи и да ги консервирам. Мажех ги с цинобър, хранех ги възможно най-добре, къпех ги в гхи, кисело мляко и мед. Имах цяла стая, пълна с черепи. Когато нахраниш черепите и те приемат даровете ти, вече са усмирени и ще ти помагат, ще те предпазват от злите духове. Силата, която ми дават, ме въодушевява. Понякога дори мога да предсказвам бъдещето. Тапан Садху ме научи на тайните мантри, с които можеш да накараш духовете да донесат дъжд по време на суша.
Ала моето внимание вече е насочено изцяло към самата Богиня Майка и все повече се засилва вярата ми, че най-важното нещо е да се приближиш към нея чрез набожна обич. Черепите още са полезни и могат да бъдат много силни, но напоследък се съсредоточавам само над обичта и почитането на Майката - но така, че да не отчуждавам черепите. Може да се каже, че ги вземам със себе си на това пътешествие. Най-важна от всичко е обичта.
Тантра сама по себе си може да бъде много опасна. Черепите ни помагат да разбудим богинята, но допуснеш ли дори една-единствена грешка в ритуала, направо може да полудееш. Някои са се опитвали да се борят с богинята, да я укротят с магия, но я виж какво им се случи! Тук има мнозина, които са провели неправилно садхана и са били запокитени в безумството. Затова трябва да намериш равновесие между бхакти и тантра. С двете заедно, с обич и с жертвоприношение, според мен човек е на прав път, а прецени ли богинята, че си достоен, може и да ти се разкрие. Дотогава ми изпраща сънища и аз съм сигурна, че всеки ден получавам състраданието й. Тапан садху ме научи на всичко, което знам за тантра и за обичта. Запознах се с него в Калкута, докато все още живеех в Кали мандир. Минавах покрай място, където той седеше с група ученици и ме попита: „Искаш ли пан." През следващите години го забелязвах, когато идваше в храма. Бях впечатлена, понеже хората говореха за огромната му мощ, а пък той е много мил и добър човек. Някъде дълбоко в съзнанието си знаех, че за да следвам пътя на тантра, ми е нужен човек, с когото да извършвам садхана. Дадох си сметка също, че трябва да намеря някой, който да ме закриля, защото ако обикалям по пътищата сама, съм уязвима и може да ме нападнат.
Тогава Тара Ма ми изпрати сън, в който видях лицето на Тапан садху и глас ми каза: „Той те чака“. Веднага го разпознах, затова отидох в Тарапитх, където живееше той. Известно време не смеех да обеля и дума пред него, макар да се бях настанила близо до колибата му, под едно дърво. И в Калкута почти не си бяхме говорили. Не след дълго обаче хората взеха да шушукат, че имаме връзка. Затова накрая отидох при него и казах: „След като хората говорят такива неща, защо не решим проблема, като заживеем заедно? Не сме алчни за собственост, нуждаем се само един от друг.“ Така той ме покани в колибата си и досега сме все заедно."
Няма коментари:
Публикуване на коментар