Геният на тирето - Джагадиш Бос (Jagadish Bose)

Джагадиш Бос е сред най-значителните учени на Бенгалския ренесанс. Той е първият ин­диец, пробил си път до затворения дотогава клуб на западна­та наука. Бос изобретил един от първите полупроводници, за което получил с неохота първия в Индия патент. (Години на­ред Бос се съпротивлявал с мотива, че научните постижения принадлежат на целия свят.) Освен това провеждал експери­менти с радиовълни, и според някои свидетелства, дори изо­бретил радиото години преди Маркони.

Бос имал много общи неща с приятеля си Рабиндранат Та­гор. Също като него, и той взаимствал много от Запада, но в никакъв случай не е бил просто продукт на Запада. Научният му подход, също като поезията на Тагор, бил силно повлиян от индийския му светоглед. За Бос, поетът и ученият имат обща цел: „да открият единството в объркващото разнообразие и пъстрота“ Двамата с Тагор били монисти. Те вярвали, че Все­лената, макар да изглежда невероятно разнообразна, е едно цяло, и нищо не може да съществува извън него.

Кариерата на Бос променяла няколко пъти траекторията си под ударите на лични трагедии, или, на езика на Теорията на хаоса, бифуркационни точки. Разклонения на пътя. Запи­сал се в медицинско училище в Лондон, след което най-веро­ятно го чакала успешна, но незабележима лекарска кариера, но се заразил от мистериозна болест. Състоянието му се вло­шавало от миризмите в залата за дисекции. Било непоносимо. Неохотно, Бос напуснал медицинското училище и се качил на влака за Кеймбридж. Там изучавал физика, химия и биология. За своя най-голяма радост той открил, че се е натъкнал на ис­тинското си призвание - чисто научното изследване.

След дипломирането си Бос се върнал в Индия през 1885 година и въпреки възраженията на някои британски чи­новници, бил назначен за преподавател но физика в „Hindu College“. Това бил най-престижният университет в Индия, но в сравнение със западните стандарти, имало още доста какво да се желае, не достигали и хора. Бос бил принуден да импро­визира и съвместявал длъжностите на „техник, инструменталчик, лаборант и експериментатор“, пише Субрата Дасгупта.

Големият пробив на Бос дошъл през август 1900 година, когато отпътувал за Париж, на Международната конферен­ция по физика, за да изнесе доклад. Макар тогава да не го зна­ел, този доклад му щяла да промени курса на кариерата му. Бил притеснен, когато се качил на подиума. В Калкута нямал колеги, с които да обсъжда оригиналните открития, които сега щял да сподели с най-прочутите физици в света. Джагадиш Бос стиснал зъби, преглътнал и зачел. Обяснил как, докато провеждал експериментите си с радиовълни, забе­лязал, че уредите му изпитвали нещо като „умора“, удивител­но приличаща на умората, която изпитват човешките мускули. След известна почивка уредите си възвръщали нормалната чувствителност. Това довело Бос до забележителното заклю­чение, че инертната материя е в някакъв смисъл жива. „Труд­но е да теглим чертата и кажем „Тук свършва физическият феномен и започва физиологическият“ или „Това е феномен на мъртвата материя, а това е жизнен феномен, присъщ на живата материя“, казал той на колегите си.

Докладът му бил посрещнат с гробна тишина от смаяни­те учени и със скептицизма, който винаги посреща радикално новите идеи. Бос постоянно се сблъсквал с препятствия. Пър­во с тези, които поставял британският расизъм, а по-късно се изправил пред по-страшна бариера: тази на научното тесно­гръдие. Като физик, който експериментира с растения (по­следното му увлечение), той навлизал в територията на други специалисти, и реакцията им била напълно предсказуема. „Какво знае един физик за ботаниката?“ Но точно статута му на аутсайдер и външният му поглед му давали възможност да провежда това, което Дарвин нарича „глупави експери­менти“. На кого друг би му хрумнало да предпише доза хло­роформ на къс платина, както направил Бос в един от своите експерименти?
Бос не се вписвал в клишетата и това било съвсем естест­вено. Ако вярвате в монизма - единство в разнообразието - тогава границите не означават много за вас. Оградите са една илюзия. Бос с тревога наблюдавал все по-нарастващата спе­циализация в науката и се притеснявал, че се „губи от поле­зрението фундаменталният факт, че е възможно да има една истина, една наука, която съдържа всички клонове на знание­то“. Една от книгите му започва с цитат от Ригведа, свещен хиндуистки текст. „Реалността е една. Мъдреците я наричат различно.“

В индийската наука божественото никога не е много далеч. „Едно уравнение няма особен смисъл за мен, ако не представя една мисъл на Бог“, пише великият индийски математик Шриниваса Рамануджан. Бос също открито признава един „под­съзнателен религиозен уклон“ в работата си - нещо, което не мога да си представя много от западните учени да направят. Когато човек подхожда към света с това отношение, обяснява Бос, открития като неговите не изглеждат толкова невероят­ни, „защото всяка стъпка в науката е направена чрез включ­ването на онова, което преди е изглеждало противоположно или несъвместимо, в нещо ново, което изглежда просто и хармонично“.

Чета това и в главата ми със силата на мусон отново на­хлуват думите на Брейди: „Около нас е хаотична бъркотия от привидно несвързани данни, а после идва някой и казва:"Ча­кай, ето как всичко това си пасва заедно.“ И на нас това ни ха­ресва.“ Всички гении правят света малко по-прост. Свързват точки. Разкриват взаимовръзки. Към края на кариерата си Бос пише, че е изпитал огромно удоволствие от „свързването на феномени, които на пръв поглед нямат нищо общо“. Това не само обобщава работата му, но е и една доста добра дефини­ция на творческия гений.

Дали Бос щеше да направи откритията си без Запада? Ясно е, че отговорът е „не“. Щеше да прекара живота си на село, ня­маше да ходи на училище в Калкута, защото без британци­те нямаше да има нито училище, нито Калкута. Но вероятно нямаше да ги направи и ако беше роден в Лондон и беше въз­питан в английската култура. Бос бил, по думите на Субрата Дасгупта, „още един изключителен пример за междукултурния начин на мислене, характерен за Бенгалския ренесанс“. „Индо-западното съзнание“, както го нарича той, показва една удивителна способност да се „движи между два свята“.

Аз лично бих поспорил, защото според мен гениалността на въпросното индо-западно съзнание не е нито в индийска­та, ниго в западната половина, а точно по средата. През вто­рата половина на деветнайсети век в Калкута се е появил един междинен гений. Геният на тирето. Сунрета Гупта, романист и професор по теоретична епидемиология, го формулира по следния начин: „Калкута ме научи, че най-добрата равновес­на позиция е да балансираш между две култури и техния про­дуктивен дискурс“.

Към края на кариерата си Бос основал изследователски институт, който носи неговото име. Той все още съществува, а аз отивам да го разгледам по средата на един свиреп мусонен порой. Влизам в главната лекционна зала и гледам сводестия таван и религиозните изображения. Имам чувството, че съм влязъл в храм, а не в изследователски институт. Точно такава реакция обаче е целял да предизвика Бос. При откриването той подчертал ролята на науката, но добавил: „има и други ис­тини, които не могат да се открият дори с най-чувствителните методи, познати на науката. За тях ни е нужда вяра, подлагана на изпитание не за няколко години, а през целия ни живот“.

Кариерата му, естествено, не била праволинейна. Претър­пял доста поражения, но той ги приемал невъзмутимо, защото осъзнал, че „някои загуби са по-велики от победите“. Към края на кариерата си се съсредоточил върху идеята (даже бил обсебен от нея), че растенията имат „латентно съзнание“. Ни­кога не успял да я докаже и умрял като „провален учен и полу­забравен мистик“, както твърди ученият Ашиш Нанди.
Това ми се струва незаслужено сурова оценка. Предпочи­там да си спомням Бос със статията за него в Енциклопедия Британика, написана скоро след смъртта му. Работата на Бос, казва се в нея, „е толкова изпреварила времето си, че е невъз­можно да й се даде точна оценка“.

Развитието на Бос било резултат от много фактори и най-вече съвпадения. Той не е разработвал „Тезата на Бос“, както е известен днес трудът му върху реакциите на неживата при­рода. Той се натъкнал на нея, докато провеждал опити с ко­ренно различен обект, радиовълните. Уредите му се държали странно и той спокойно можел да пренебрегне тази аномалия, отдавайки я на дефектно оборудване, но не го направил. Той я изследвал.

Из "География на гения" от Ерик Уайнър