Влязохме в малка и тъмна зала. Центърът за традиционни изкуства всъщност беше училище за деца и юноши по катхакали и каларипаяту, а ежедневните демонстрации се правеха за допълителни приходи. Заехме местата си. Иззад кулисите се появиха петима младежи – снажни, жилави, яки индийци, каквито рядко можеш да видиш по улиците.
Най-добрият сред учениците беше момче с леко деформиран крак. В края на демонстрацията научихме, че преди да започне да тренира, кракът му от коляното надолу бил огънат като лък.
Демонстрацията започна с ръкопашен бой.
Словосъчетанието каларипаяту включва в себе си две думи – съществителното калари, което означава нещо средно между арена и тренировъчно място и глагола паяттука със значение на „упражнявам се, полагам усилие, боря се“.
Бая усилия се изискват за овладяването на техниките, гъвкавостта и пъргавината на бойното изкуство.
Поискахме да огледаме мечовете. Бяха масивни, не много остри, но със зъбци като на трион. Ако те ударят, със сигурност ще шурне кръв.
Гъвкав меч, уруми, дълъг около два метра.С него младежът изпонатръшка всички зрители от първите редове.
Няма коментари:
Публикуване на коментар