текст: Еленикиндия ©
снимки: Интернет
Добре, кажете ми какво бихте направили, ако бяхте любител на животните, чувствителен към тяхното страдание и живеехте във времена, в които жертвоприношенията на животни и консумирането на обредно месо са ежедневие - нещо повече задължителен обичай, спуснат от божествените селения и запечатан върху страниците на свещените книги.
Вариантите са два: не се съгласяваш с правилата и ставаш изгнаник, отшелник. Или ако си достатъчно начетен, опитваш се да промениш обществените възгледи, като ги поставиш под съмнение.
Точно второто се случва в Древна Индия. Едва ли има друга жертвопринасяща култура, която от стари времена да демонстрира толкова ярък израз на неудобство, на неудовлетвореност спрямо традициите на жертвопринасяне. Отявлена проява на съмнение спрямо спуснатите отгоре божествени наставления. Как става това – именно чрез същите тези висши текстове-авторитети. От леки редакции, фини алюзии и херменевтични приоми до категорични позиции и твърдения против насилието над животни.
Ако разгледаме свещените текстове на Индия – Веди, Брахмани, Араняки, Упанишади и Пурани – ще видим как проблемът с месоядството се движи от леко противоречие до сериозен конфликт. Един и същ текст съдържа пасажи, в които консумирането на обредно месо е стимулирано и други, в които то бива отхвърляно и заклеймявано. Точно от текстовете можем да проследим тенденцията как от обекти за употреба и консумация животните се превръщат в чувстващи субекти. И как точно този възглед дава предпоставки за възникването на вегетарианската етика в Индия. Както знаем Индия е страната с най-многобройната вегетарианска общност – около 400 милиона души – повече от всички вегетарианци в света взети заедно. Когато отидеш в ресторант, в менюто често ще видиш зелена точка срещу ястията, несъдържащи месо и червена точка срещу тези с месо. Дори школите и ученията, които поддържат месоядна диета, твърдят, че за да бъде месото чисто, то трябва да бъде джатка, тоест от животно, убито с един единствен удар на меча. Това се смята за най-бързият и безболезнен начин на убиване, контрастиращ с християнските и ислямски методи на колене, при които се реже гръкляна на животното.
Ведическият период е най-ранната епоха в Южна Азия, за която имаме писмени сведения и представлява субстрата, от който изникват всички останали религиозни проявления. В този период на животните се гледало като на обекти, предоставени за човешка употреба, в случая за задоволяване на духовните нужди на човек чрез извършване на жертвоприношения. Санскритската литературна традиция е доста обемна и е посветена почти изцяло на жертвените обреди. Обредите на древните арии могат да бъдат разпределени в две категории: домашни (грихя) и празнични или публични (шраута). Домашните се състоели от съвсем прости церемонии: растителни приношения и дарове, тайнства, ритуални жестове, съпроводени от формули, произнасяни от господаря на дома.
Заедно с тези жертвоприношения обаче всеки ариец, без значение беден или богат, имал задължението да участва в големи жертвоприношения, които били поръчвани от по-заможни и изтъкнати членове на социума – най-често това били владетелите. Мястото за тези жертвоприношения се избирало и подготвяло по точно определени правила. Там се изграждали трите олтара за трите свещени огъня, които заемали важна роля във всяко жертвоприношение. С извършването на всички сложни ритуали и церемонии се ангажирали немалък брой жреци, ръководени от четирима по-висшестоящи.
Подобно на повечето жертвопринасящи култури от стария свят ведическа Индия дълго време не познавала вегетариaнството. Познавали го малцина хора, аскети и отшелници, за които това бил личен избор.
В Ригведа, най-старата и най-почитана от свещените книги на Индия, намираме многобройни препратки към акта на консумиране на месо, удоволствието, което изпитвали древните индийци от неговия аромат и особено нетърпението, с което очаквали раздаването на ритуално поднесената храна. (РВ.10.27.17 ; 1.162.12) В друг химн (РВ 10.86.14 ; 10.91.14) Индра, Богът на Гръмотевиците, се хвали пред другите богове, че са му предложили повече от 15 вола и коне, и още толкова крави, бикове и овни, като под „предложени“, разбираме „погълнати от Бог Агни“ (Огъня), т.е. сготвени на огън и изядени.
Може би най-известният ведически обред е Ашвамедха – жертвоприношението на кон. Конското месо се слага в котел и се поднася на огъня, а освен него се жертват още куче и редица други животни. (РВ 1.162.13-19) Жертвоприношенията винаги са свързани с пищни тържества, в които се консумира от обредното месо. Когато казваме жертвоприношение, трябва да си представяме и съпътстващото го празнично консумиране на жертвите. Макар че кравите били свещени животни, т.е. агхня (не за убиване) в по-късно офромилия се хиндуизъм, яловите крави и бикове от ведическо време били поднасяни в жертва и изяждани. (РВ 10.91.14; 10.27.2) Подробни пояснения в текстовете се откриват и затова коя точно част от месото се полага на различните по статут жреци. (АВ 9.5)
От друга страна известно напрежение към ритуалите и чувствителност към страданието на животните се забелязва още в Ригведа. Например там присъстват химни с мантри, които да облекчават болката на живите създания.(РВ.1.162.21) В друг текст, този на Тайтирия Араняка (6.1.2.) първо се дават напътствия за това как трябва да се проведе жертвоприношението на крава, а после се съветва то да не се извършва. Това свидетелства за неудобството, което изпитвало брахманското (духовното) съсловие от извършването на тези ритуали. И понеже свещените текстове били апаурушея (трансчовешки) и представлявали неоспорим авторитет, трябвало да се измислят фини, херменевтически начини да се прокарат новите идеи без да се подриват старите.
В късния ведически период това напрежение става повече от видно. Някои текстове защитават насилието над животни, докато други го отхвърлят категорично. Понякога става дума за фрагменти на един и същи текст. Шатапатха Брахмана е от най-ранните текстове, противопоставящи се на консумирането на телешко месо. Текстът заявява (3.1.2.21), че кравата е животно, което поддържа цялата вселена и да ядеш от нейното месо е като да ядеш от вселената. И сякаш забравил за това, по- надолу текстът ни разказва за удивителен мъдрец на име Яджнавалкя, който се хранел с телешко и волско месо, макар и само когато то било достатъчно крехко.
Друг малко по-късен текст Брихадараняка Упанишад (6.4.18) съветва родителите така: "Ако човек иска да му се роди син, който да е известен, надарен с красноречие, познавач на Ведите и дълголетник, родителите трябва да ядат ориз с месо и масло, а месото да е от теле или бик." Друг интересен текст, Чхандогя Упанишад (8.15) се обявява напълно за въздържание от убиване на „сарва бхутани“ - кое да е живо създание - отношението, което по-късно ще бъде търсено от хиндуизма.
Интересни неща научаваме от Дхарма и Грихясутрите, които дават напътствия за ежедневието, моралните задължения и отговорности, които трябва да спазва древният индиец. Там откриваме и списък с ядливите и неядливите за времето животни. Според текстовете от животните с пет пръста ядливо е месото на заека, бодливеца, игуаната, носорога и костенурката. От птиците ядливи са тези без плавателна ципа на краката. В тази категория влизат още животни, убити от други хищници, стига да нямат видими следи на разваляне и животни, определени като ядливи от мъдреците. (Гаутама Дхармасутра 17.27-38)
Дават се и други интересни съвети. Първата храна, с която се отбива новородено трябва да е месо от коза или яребица. Ако родителите искали детето им да е надарено с ум, трябвало да му дават телешко с нещо кисело. (Ашвалаяна Грихясутра 1.16.1-3 и Атхарваведя Каушика Грихясутра 12.8)
Васиштха, един от най-видните автори на древна Индия, разказва за друг легендарен мъдрец, Агастя, който по време на своята хилядолетна практика, излязъл на лов, за да приготви обредни питки с „вкусно дивечово месо.“ (Васиштха Дхармасутра 2.7.16.24-28)
Друг автор, Параскара, подчертава, че посрещането на важен гост винаги трябва да става с поднасяне на месо. (Параскара Грихясутра 1.3.29) Жрецът Апастамба от своя страна потвърждава, че всеки домакин, почерпил гостенина с месо, ще бъде благословен.( Апастамба Дхармасутра 2.3.7.4) Същите тези автори допускат пируването с телешко и волско месо в чест на госта. Текстовете твърдят още, че ако светец или аскет откаже обредно месо, той ще „отиде в Ада за толкова години, колкото косми има по тялото на жертвеното животно“. (Васиштха Дхармасутра 11.34)
Както можем да видим, в ранна Индия месоядството е оправдано, в много случаи препоръчително и дори задължително. Но от друга страна в текстовете има немалко опити да се съветват адептите, особено учениците, да се въздържат от прекомерно месоядство, тъй като то би покварило ума и правилното поведение.
В Яджнавалкя Смрити (7.181) се дават следните примерни ситуации, при които яденето на месо е оправдано: когато животът на човека е застрашен; когато се дават приношения на предците и боговете; когато месото е поръсено със светена вода и над него са изпети мантри. По-надолу не се пропуска да се уточни, че това е позволено само като част от ритуалния контекст и всяко посегателство над живот извън него е равнозначно на хилядолетни дни на мъки в Ада. И обратното всяко въздържание от месоядство ще донесе на човек щастие и благодат, ще го превърне в мъдрец, дори и само да си седи в къщи, убеждава ни текстът.
Най-очевиден може би е конфликтът в текстовете на законодателя Ману. Тук отново забелязваме същото твърдение, че ритуалното убийство не е убийство (5.39) и че няма грях при консумирането на месо, което е пречистено с мантри и светена вода, а също и когато се яде с причина. Според текста подобно убийство дава шанс на животното да достигне най-високите нива на съществуване (5.42), а ако човек откаже да се храни от обредната храна, той ще обиди боговете и ще се преражда в животно поне двайсет пъти. (5.35)
Ману потвърждава казаното от предходниците си, но се различава от тях по остротата, с която критикува яденето на месо извън ритуалния контекст.
यावान्ति पशुरेमाणि तावत्कृत्वो ह मारणम् | वृथापशुघ्न: प्राप्नोति प्रेत्य जन्मनि जन्मनि
"Който убива животно без причина, ще бъде посичан толкова пъти, колкото са космите по тялото на животното" (Ману 5.38)
И още:
“Който трупа плът по себе си с плътта на други същества, е най-големият грешник” (Ману 5.52)
“Който изпитва удоволствие да убива животни, той никога няма да намери покой, нито тук, нито отвъд.” (Ману 5.45)
“Убиец на животни е всеки, който позволява убийството да се извърши; този, който реже месото, който го готви или купува.” (Ману 5.51)
“Да убиеш друго същество е пречка по пътя към вечно блаженство" ( Ману 5.48)
Точно в текстовете на Ману откриваме за пръв път идеята за извеждане на етимологията на думата манса (месо) от санскритските местоимения мам/माम (мен) и сах/सः (той) т.е. че плътта, която ям днес, ще ме погълне в следващия живот. (5.55)
Ману навлиза дори по-надълбоко в етичните закони на вселената, като говори за петте кланници, които се намират във всеки хиндуистки дом – воденичният камък за мелене, хаванът и чукалото, огнището и каната за вода. В тях всеки ден се извършват убийства върху стотици дребни, микроскопични живи създания и Ману дава напътствия какви ритуали е редно да се извършват от хундуистите, за да се изчистят от греха.От посоченото става ясно, че като вайдика ( познавач на традицията и Ведите) Ману не може да си позволи да не оправдае ритуалните жертви на брахманското съсловие, но в същото време се чувства длъжен да порицае и заклейми проявите на насилие над чувстващи същества. Той стига дотам да предложи заместител от масло и брашно за животинските жертви и да изрази убеждението си, че вегетарианството дава същата благодат като извършването на престижния и възвишен ритуал ашвамедха. (5.47-49, 5.38)
Махабхарата съдържа едни от най-острите нападки срещу консумирането на месо и избиването на животни. От една страна разбираме, че воинската каста е силно привързана към яденето на месо. Ето например сцени, в които Индра (Бог на мълнията и на войната) възнаграждава един от главните герои Юдхищтира с неизчерпаемо количество храна, включително месо в изобилие затова че го почита тъй вярно.(Ванапарва 3.52-54) Четем още как Юдхищира нахранва 10 хиляди жреци с всякакви гозби, сред които такива с еленово и свинско месо. (Сабхапарва 4.1-2)
И отново в контраст с това прочитаме още дузина истории, в които се възхвалява принципа на ненасилие към животните. Например когато един аскет бил нападнат от крадци и забучен на кол, той се обърнал към Бог Дхарма (на Правдата и Реда) с въпрос какво толкова е сторил, че да заслужи подобна участ. Дхарма му се явил и му припомнил как в минал живот той бил забучил на шиш малко насекомо и сега преживявал неговата мъка. (Ашвамедхапарва 85-89)
На друго място четем как аксетът Джаджали позволил на десетки птици да гнездят в косите му. Той стоял неподвижно и медитирал, за да не ги разгони дори когато те започнали да снасят яйца и да мътят. Останал вглъбен в една и съща поза, докато птиците поотрасли и литнали сами.
Дру мъдрец, Чявана, медитирал под вода, когато бил уловен в една рибарска мрежа наред със стотици риби. Когато видял касапницата около него, заявил на рибарите: "Живях толкова дълго с рибите, че не мога да ги оставя. Затова или ме убийте с тях, или ме продайте на рибния пазар.” (Ашвамедхапарва 50)
Сред най-върлите противници на месоядството е Бхишма от династията Куру. Цели три глави от епоса са посветени на злото, което месоядството поражда. Чрез героя Бхишма се внушава, че яденето на месо е като яденето от плътта на собствения ти син, а месоядците са назовани “най-долните” човешки същества. Бхишма изтъква, че месото поробва ума и лишава консумиращия от благата на небесата. Праведните в миналото са влизали в небесните селения, като са жертвали собствените си тела за опазването на другите създания. (Ашвамедхапарва 114-116)
Бхишма не свършва с това. Заявява, че вегетарианството е най-висшата религия и че само така човек може да се чувства незастрашен, дори когато е обграден от диви животни в пустошта.( Ашвамедхапарва 115-116).
“Въпреки, че плътта е най-вкусната храна, няма нищо по-скъпо за едно същество от живота и затова няма по-голяма жестокост от отнемането на чужд живот.” (Ашвамедхапарва 116)
“Човек преживява същото страдание в своите бъдещи животи като това, което е нанесъл върху други същества.”
“Човек, който не яде месо, дори и грешник в други неща, няма да види Ада.”
“Който съкращава чуждия живот, съкращава своя.”
Махабхарата продължава битката с кръвните жертви, като дори поставя под въпрос техния авторитет. Припомня ни, че жертвоприношенията не са съществували в Златната ера, Сатя Юга. Животинските кланета настъпили през следващата епоха, Трета Юга, когато хората за пръв път прибегнали до насилие над други чувстващи същества.
Така се намеква, че писанията в свещените книги касаят нашата по-замърсена и по-малко състрадателна и просветена епоха. Виждаме опит за снемане на ореола на Ведите. Практиките на Ведите не са осъдени, но биват, така да се каже, понижени в своя статут, като се приписват към епоха, свързана с човешкото нравствено и духовно падение. Точно тук виждаме, че настъпва времето на големите трансформации в представите на древните арии.
Същите противоречия, от една страна подкрепа за месоядството в ритуален контекст и от друга пълното отричане на благотворното му въздействие – виждаме в други текстове т.нар Пурани или клас от притчи и сказания.
В Брахмавайварта Пурана (50.14-16) Шива разказва на Парвати историята за това как цар Суяджна нахранил хиляди жреци с месо, за което получил големи заслуги от боговете. Във Вайшнавските Пурани (вайшнавите са особено стриктни привърженици на вегетарианството) откриваме твърдения за това как отхвърлянето на жертвоприношенията в определен период от човешката история довело до големи беди за света. Без тях боговете не можели да си върнат царството небесно от демоните. Пак там се говори за тежките кармични последствия от неяденето на обредно месо. И въпреки това в текста се казва, че Брахма, Творецът, не е създал институцията на жертвоприношенията, за да бъдат убивани животни.
В Сканда Пурана тонът става по-нетърпим. Там се казва, че мъдреците са отвратени от гледката на кланетата и че насилието е изцяло срещу дхарма (висшия нравствен дълг) на боговете. Твърди си още, че сатвичните, висшите, богове никога не са консумирали месо и че жертвите в най-добрият случай трябва да се състоят от мляко и ориз. Друг пример от текста е историята за цар Васу. Когато цар Васу, прочул се с многото кървави жертви, които спонсорирал приживе, се озовал в Небесата и бил попитан от мъдреците дали да направят жертвоприношение с животно или растения, отговорът на Васу бил “с животно”, при което за назидание бил върнат отново на Земята. (Сканда Пурана 2.9.6)
В Сканда Пурана (2.9.9) четем и за следното обяснение за появата на Ведите:
Някога заради проклятие в трите свята настъпил глад. Обикновените хора започнали да изтребват животни, за да оцеляват, но мъдреците се въздържали, дори когато умирали от глад. Тогава мъдреците казали на хората, че могат да убиват животните, ако преди това ги поднасят с чисти намерения като дар на боговете. Впоследствие всички смъртни започнали да правят жертвоприношения на боговете и да ядат осветена храна, но текстовете бързат да добавят, че истинските аскети, поклонници на Бога, никога не посегнали към месоядство, въпреки тежките за всички времена. В този наратив ведическите обреди са представени като компромис, направен от човечеството в бедствени времена.
В Матся Пурана има следнато категорично съждение: “ Проклятието от убиване на животно, дори и ритуално, е по-силно от благословията, която получаваш чрез ритуала на жертвоприношение.” (142.12)
Там също се предлагат плодове и зеленчуци като подходящ заместител на месото.
Най-яростният защитник на ненасилието и неубиването на живи твари е Бхагавата Пурана. Там ненасилието е издигнато до най-висшата дхарма. Имаме историята за Прачинабархи, който прекарвал много време в лов и жертвоприношения, докато веднъж не получил видение как животните го чакат с нетърпение да умре, за да му го върнат тъпкано! (4.25.7-8)
Но дори и тук се допуска, че при специални церемонии кралят на дадено царство може да убие известен брой животни и храната да бъде изядена, макар и това да не е задължително, отново бърза да ни каже текстът. (4.26.6)
“ Грехът от убийство не може да бъде премахнат с жертви, както калта не може да бъде изчистена с кал или както алкохоликът не може да бъде излекуван с алкохол.”
В текста се казва още, че който готви животинско месо, сам отива в кумбхипака (казана за готвене в Ада). Тези, които убиват животни в престорени ритуали биват накълцани на парчета в Подземното царство. Убийците на насекоми или други малки твари отиват в друга част на Ада, където ще бъдат лишени от сън и ще бъдат налазени от същите малки твари. (Бхагавата Пурана 5.26.13-25)
След всичко казано как да разбираме противоречията в текстовете. Най-вероятно тук не става въпрос за синхронични възгледи т.е възгледи от една и съща епоха, в които отделни автори излагат своите позиции “за” и “против” конкретния проблем с месоядството. По-вероятно е текстовете да са претърпели редакции. Върху старите пасажи са били наслагвани концепции от по-късни времена, в които култът към жертвоприношенията бил в процес на упадък. Безспорно силен тласък на вегетарианството се дава с появата на “бунтарските” за времето си учения на будизма и джайнизма, както и от всички останали философски учения, които се противопоставили на прекалено институционализирания и механичен начин на провеждането на старите ритуали. Но въпреки всичко засвидетелстваният в свещените текстове конфликт е уникално по рода си явление и говори за сериозността, с която Индия третира темата за месоядството и вегетарианството. Тема, която явно е вълнувала древния индиец така, както вълнува съвремието ни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар