от Йордан Ефтимов
Аравинд Адига започва кариерата си като репортер за капиталовите пазари на Financial Times и Money, а сред първите герои на интервютата му е Доналд Тръмп. След това от списание TIME го изпращат за три години в Южна Азия и тъкмо по време на престоя си там написва дебютния си роман "Белият тигър". Адига беше на 33, когато през октомври 2008 спечели наградата "Букър". Година по-късно романът вече е в списъка на най-добре продаваните сериозни книги на всички времена – с половин милион екземпляра, достигнали до читателите. Рискувам с това начало да създам погрешната представа, че Адига е написал пълп фикшън, но истината е, че най-силните четивни романи, спечелили "Букър", застават редом до Дан Браун, Джоан Роулинг и Лий Чайлд в класациите по продажби.
Нормално е да подозираме носителите на награди в претенциозно писане и експериментаторство. И Адига също знае доста хватки, разбира се. Но измежду носителите на "Букър" романът му е сравним само с "Животът на Пи" на Ян Мартел – също толкова трогателна, човешка история. Казано на езика на литературознанието, "Белият тигър" е билдунгсроман – а това значи историята на порастването и влизането на един човек в менгемето на живота. Героят му Балрам Халваи се представя като предприемач, а цялата книга е изградена като сбор от писмата му до китайския министър-председател, писани в течение на една седмица от един смахнал се беглец от закона. Писма, в които Балрам разказва как се е родил в гладните поля и калните паланки, в мъртвата утроба на едно село край малък приток на Ганг, където четирима дерибеи владеят хора, стока и животи. Разказва как се е родил на място, където изборите винаги са тотално купени, а събирането на рекет е най-нормалната практика. Разказва за опита да се измъкне оттам, като се научава да чете (прякорът му Белия тигър идва от това, че е единственото грамотно дете в селото, интелектуален албинос) и да шофира, как си намира работа в големия град Бангалор като (втори!) шофьор на един чорбаджия и как полека-лека започва да краде от него.
Разказът на Адига обаче е толкова бърз, историите връхлитат толкова динамично, че картината на една Индия от деветдесетте години се уплътнява пред очите ви като образ с висока резолюция. Този свят не е особено симпатичен, но ни е толкова близък: къщите на баровците с полилеите в тоалетните; учителите, които обират помощите за бедните, под предлог че не получават заплати; седмичникът с убийства, който утешава всички слуги; далаверите с безмитните стоки и какво ли още не. И навсякъде с едно горчиво чувство за хумор, което издава не само майстор на словото от класа, но и интелектуалец с реален поглед към живота, който разбира цялата невъзможност светът да бъде справедлив и въпреки това не изпада в цинизъм.
