петък, 19 август 2011 г.

Сънят (The dream)


снимка: Интернет
откъс от "Химикал, шоколад и две рупии"

Сънят
из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“



     Върнахме се от Южна Индия посред нощ. Денят тъкмо се излюпваше. Спеше ни се, но щом се озовахме пред гарата, ни шамароса студеният декемврийски вятър, коeто в Агра минаваше за същинска зима. Градусите бяха малко над нулата, а ние още не бяхме сменили леките ризки и панталони с по-плътни и дебели. Макар рикшата да не беше най-доброто превозно средство в студа, тъй като беше открита, нямахме друг избор. Щяхме да позъзнем половин час, докато се приберем в студените стаи на общежитията. Качихме се. Вятърът беше ужасно резлив, но изведнъж видяхме нещо, което мигом ни сгря, досмеша ни, макар и да не беше за смях. Покрай канализацията бяха наклякали мъже и жени, явно от бедните прослойки, които превръщаха всяко място от улицата в открита тоалетна. Оголили задници, някои от тях си хортуваха без капка свян и щом минахме покрай тях, ни подариха от своите най-невъзмутими усмивки.
Ето че най-сетне се прибрахме. Събудихме загърнатите с по пет одеяла пазачи, приличащи на чували пълни с картофи, и се вписахме в книгата за влизащи и излизащи.

   В стаите също ни очакваше студ. Нямахме право на каквито и да било уреди за отопление, тъй като непрекъснато имаше срив в електрическата система. Мощният оглушителен електрогенератор на общежитието, които ни спасяваше в такива случаи, щеше окончателно да издъхне. Проблемът е, че Индия добива електричеството си почти изцяло от водните ресурси и мрежата е постоянно пренатоварена и нестабилна. Често отделни квартали са с режим на тока, за да се пренасочва количеството енергия към бизнес центровете. Въпрос на приоритети: Индия явно бе направила своя избор.
Легнахме си. Наситили ума си с красиви гледки и светли спомени от Южна Индия, можехме да потънем в сладък сън....


    Сънувах, че аз и Елена се возим в полупразен, раздрънкан автобус. Освен нас пътуваше и стара баба. Нещо ме караше да я гледам. Не можех да откъсна очи от нейното ожурено от слънцето лице. Толкова старо, че приличаше на изорана нива, с бразди и бръчки, които времето дълго бе вкопавало. Поне сто пъти са умирали боровете и сто пъти са се раждали наново, откакто тя се бе родила.

– Погледни колко е стара онази жена! – рекох на Елена.
– Не е стара, само изглежда такава – отвърна ми тя.
– Как така? Нима не виждаш мрежестото ѝ от бръчки лице?
– Сигурна съм, че е млада, но много състарена жена – беше категорична Елена.
– Как ще е млада! Та тя прилича на стогодишна баба! – не се съгласявах аз.
– Виж я по-отблизо. Виж ръцете и очите ѝ!

Бабата се обърна и ни се усмихна. Благо и окуражително. Аз се приближих. Ръцете й наистина бяха като на млада жена. Усмивката ѝ също. Протегнах ръце към нея и обвих лицето ѝ с длани. Очите й бяха две греещи слънца. Зениците искряха като живи въглени и сякаш не бръчки, а слънчеви лъчи прорязваха ланиците ѝ. Очите ѝ се смееха и изпълваха пространството със заслепяващо сияние. Сияние, излъчващо младост. Тя ни се радваше като току що цъфнало цвете.


На сутринта се събудих лек като перце. Бодър като след среща със стар познат. Тази баба много ми напомняше на някой. Хем изглеждаше стара и набръчкана, хем носеше в себе си вечно млад, жизнен дух. Сякаш през нейните слънчеви очи ни се усмихваше самата Индия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар