Разказ от Джасвант Сингх Виради
Превод от хинди: Надежда Розова
снимка: Рагху Рай
Из сборника "Новото лице на Изтока", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 2006 г.
Никога не изпитвам тревога, обаче онази гледка ме разтревожи...
Пред погледа ми необяснимо как изникна един човек.
И той като мен беше самотен... Дали не бе заради това?
Вече не съм сигурен.
Самотата ми причинява болка.
Затова спрях и свърнах от главната улица... в пресечката...
Загложди ме гласът на този човек, самотата му...
Нима е възможно подобно нещо? Един самотник и неговата самота... Посред бял ден, насред многолюдната тълпа... Каква ирония!
Улиците бяха оживени и пълни с хора.
Лицата им прибягваха пред очите ми.
Беше сутрин... По това време отивах на работа...
Странно беше и това, че си бях забравил обяда у дома. Не знам как се случи...
Жена ми извика след мен: “Чакай!”
Обаче аз дори не се обърнах...
Другото странно нещо беше, че вместо да се запътя направо към автобусната спирка, свърнах по пресечката, по която някога бях минавал...
Там имаше училище и докато гледах бедните деца, ме обзе тревога...
Стори ми се, че това е тъмната уличка от моето детство...
В детството ми нямаше нищо детско, може би затова се разтревожих, когато поех по уличката...
Онзи човек и там се изпречи пред мен... Такъв един натрапчив... “Ама този продавач на балони няма ли да ме пусне да мина?”, рекох си.
Исках бързичко да го подмина и да продължа нататък. Трябваше да хвана автобуса и да отида в кантората си в Капуртхала...
Щом съзрях продавача на балони, затворих очи. Спокойно, няма нищо!
Само че не стана така, не успях да запуша уши, за да не чуя гласа му.
- Ей, братле... почакай... достигна до мен.
Не знам дали в действителност изрече тези думи, обаче аз чух гласа му.
Наистина... Съвсем ясно.
И се заковах на място.
- На работа ли? - осъзнах въпроса.
А после ми хрумна и отговорът:
- Да, отивам на работа...
- Защо? - отново ме попита някой, а аз обясних:
- От толкова време не сме се виждали...
- С кого?
- С продавача на балони.
- Кой е той?
- От моето детство...
- Моля?
- Ами да... Тогава ходехме голи...
- Като малки ли?
- Да, всички деца...
- Нещо друго?
- Откъде пари за балони! - разхълцах се аз.
Пред мен продавачът на балони се бе запътил към децата от училището, а аз, без да помръдвам, се отправих много назад... По уличките на миналото...
Продавачът на балони идваше всеки ден, само че ние все нямахме пари да си купим...
- Балоните са тук, братлета! - провикваше се той въпреки това.
Гласът му бе като вълшебство, което подмамваше децата от домовете им, те се втурваха навън и вперваха копнеещ поглед в продавача на балони...
Щом ги зърнеше, очите на продавача грейваха, но забележеше ли празните им джобове, отново помръкваше...
При все това ги подканяше:
- Купете си балони!
- Друг път...
- Кога?
- Ами утре...
- Кое утре?
- Не се знае...
- Защо?
Въпросът на продавача на балони се премяташе във въздуха, обаче нито едно дете не обясняваше, че няма пари.
Понякога майка ми се показваше навън и му казваше:
- Сбъркал си мястото.
- Как така, госпожо? - питаше той.
- Богатите са в другия край на града...
Продавачът на балони сякаш понечваше да є отговори, обаче все не успяваше...
Само че като ме видеше как подсмърчам, той ми подаваше едно мъничко балонче и тихичко казваше:
- После ще ми дадеш парите... Друг път... - и се извръщаше. Много по-късно осъзнах, че не е искал да ни засрамва. Болезнено е да караш някого да се срамува.
Още помня как изглеждаше...
Даваше ми шарено балонче и отминаваше... След миг се обръщаше да ме погледне... Понякога мама се провикваше подире му:
- Ще ви се издължим... Не се тревожете...
Той не отговаряше, а дори да е казвал нещо, не си спомням...
Беше много благ човек и благостта на душата му озаряваше и лицето му... Дрехите му бяха съвсем обикновени, понякога дори не носеше обувки...
Още отдалеч се извърнах и се загледах към продавача на балони. Изпивах го с очи. Никога не бях виждал продавач на балони толкова отблизо.
Не можех да откъсна поглед от него каква кроткост! “Той е... Същото светло лице, същият глас...” - помислих си.
- Братлета, продавачът на балони е тук!
Смаях се...
Нима е възможно толкова далечен глас да се чува толкова отблизо?
Удивително! Децата от училището го бяха наобиколили и жадно гледаха балоните...
Беше училище за бедни, а в околните къщи също живееха отрудени хора, какъвто някога бе и баща ми... и неговият баща. Децата стояха безмълвно около продавача на балони. Знаех в какво положение се намират. Сигурно са ги изгонили от училище, защото не са имали пари да си купят учебници... Така ставаше. Как да си купят балони!
За миг ми си стори, че и аз самият съм сред тези деца, а майка ми стои малко по-нататък и ме предупреждава:
- Още не сме му платили предишните балони...
Прииска ми се да кажа на продавача: “Дай и на мен едно балонче”
Само че гласът на мама, разнесъл се отдалеко, ме възпря... Не можах да продумам. Тревога завладя цялото ми същество.
- Това тук са обикновените хорица, а заможните и техните богатства са някъде далече, далече...
После неусетно бръкнах в джоба си, извадих няколко монети и ги подадох на продавача на балони:
- Ето, вземете...
- За какво? - учуди се той.
- Дължа ви ги...
- Откога?
- От детството...
- Моля?
- Така е - кротко му обясних, - дадохте ми балони без пари...
При тези думи той ме изгледа сериозно и се замисли. Мислите му сякаш го отведоха надалеч.
Какво? И той ли умее да разсъждава?
Нима и обикновените хора в тази страна умеят да мислят?
Тогава ми хрумна: “Много е опасно да разсъждаваш...”
- За какво се замислихте?
А той потръпна:
- Ами...
Пак се обадих, а той се сепна от думите ми и рече:
- Онзи човек е бил баща ми...
- Моля? - на свой ред се стъписах аз.
- Така е - почти проплака той. - Няма да взема парите...
- Как така?
- Няма.
- Но защо?
Той ме погледна още веднъж и с мъка успя да промълви:
- Дългът към детството... Никога не можеш да го изплатиш!
Няма коментари:
Публикуване на коментар