сряда, 8 март 2017 г.

Бен­галският ренесанс (The Bengali Renaissance)


Някъде между 1840 и 1920 година Калкута е била една от културните столици на света, сърце на творческия разцвет, който обхващал изкуствата, литературата, науката и рели­гията. Градът дава на света първия азиатски Нобелов лауре­ат, един носител на „Оскар“, изумителна литература, която не е нито западна, нито източна, (в Калкута се издавали повече книги от където и да е другаде, с изключение на Лондон), как­то и един уникално нов и различен начин на общуване, наре­чен „аdda ”. (Adda e групов разговор, форма на интелектуален обмен между членове на една общност или група, които първоначално са били от същия социал­но-икономически слой, но процесът се демократизира в модерните вре­мена. Адда е най-популярна сред младежите, които принадлежат към така наречената „средна класа интелигенция“. Въпреки че Калкута се смята за родното място на Ада културата, Сатяджит Рай (в своя филм „Agant.uk“) проследява произхода на традицията до провежданите в Древна Гърция по времето на Сократ или Платон редовни интелектуални диалози. Ада е предпочитано занимание за свободното време в Индия и Бангладеш) И това е само началото. 


Златната ера на Калкута ражда писатели като Банким Чандра Чатърджи (известен и като Чатопадхяя), чиновник през деня, романист през нощта, който вдъхнал нов живот в стара­та култура, както и Хенри Дерозио, който по време на „ужасно краткия си живот“ не само успял да сътвори възвишена пое­зия, но и да оглави цяло интелектуално движение, наречено „Младият Бенгал“. Трябва да споменем мистика Свами Вивекананда, който посетил Чикаго през 1893 година и запознал американците с една изцяло нова духовна традиция. Джагадиш Бос бил физик, който работил в сфертата на зараждащите се радиотехнологии, но успял по време на изключително раз­нообразната си кариера да покаже, че границата между жива­та и неживата материя не е толкова ясно определена, колкото си мислим. Имало и жени, например Расундари Деви, напъл­но неграмотна до двадесетата си година, която впоследствие написала първата автобиографична книга на бенгалски език и по този начин вдъхновила жените в цялата страна.

По онова време хората усещали, че живеят в особени вре­мена, но нямали специално име за тях. Днес ние имаме - Бен­галският ренесанс. Наречено на най-голямата етническа група в Калкута, индийското пробуждане, също като италианския си братовчед, се разпалило от въглените на една катастрофа - не бубонната чума, а британската. Отново. Както си спомня­те, Шотландия също процъфтяла скоро след като англичаните дошли неканени в страната им. Изглежда, където и да отидат, британците носят само проблеми и гений. „Без Запада това пробуждане нямаше да се случи“, отбелязва Субрата Дасгупта, роденият в Калкута хроникьор на славните й дни. „Без Запада тук нямаше да има Ренесанс.“ Което не означава, че Бенгалският Ренесанс е внос от Ан­глия (като „Бийтълс“ и топлата бира), и че индийците прос­то са го нагълтали наготово. Бенгалският Ренесанс е нещо много повече от това. Но, както ми каза един калкутски учен използвайки уместно едно цветисто сравнение, „британците осеменили индийската мисъл със западните идеи“, и след това тези идеи заживели свой собствен живот. Отново, сътресение в системата. Само че този път било нещо повече от сътресе­ние. Било земетресение.




Разломната линия на това земетресение минава през мал­ката, незабележима църква, наречена „Сейнт Джон“. Присти­гам рано. Вратите й все още не са отворени, така че чакам и се потя на вече свирепото слънце, докато chowkidar, пазачът, се смилява над мен и с жест ме кани да вляза. Вървя по тясна ту­хлена пътечка през поддържаната градина и след тридесетина метра виждам мраморна статуя. Тя се издига в чест на Джоб Чарнок, капитан от 17 век и основател на Калкута. Първият осеменител. На камъка е гравирано: „Той бе скиталец, който след дълго пребиваване в земя, която не беше негова, се върна във Вечния си дом“.
Трогателно, но само отчасти вярно. Тази земя може и да не е била негова, но Чарнок успял да я направи своя. Оженил се за индийка (спасявайки я от незаконния днес ритуал сати, в който индийските вдовици се самоубиват, хвърляйки се на по­гребалната клада на мъжете си) и станал баща на четири деца. Носел широка риза курт, стигаща до коленете, пушел хука, т. е. наргиле, и пиел местната скоросмъртница, наречена арак. Джоб Чарнок, основателят на Калкута, син на английски ари­стократи, горд слуга на Нейно Величество, станал местен.

Това може би изглежда изненадващо предвид нашата пред­става за британците и техните опити да управляват Индия, без влизат във взаимоотношения с Индия. За доказателство може да послужи създаването на калкутските квартали Белият град и Черният град, или пък крепости като Club Bengal, в който местни били допускани само за да мият чиниите и да сервират чая. И докато някои, може би даже повечето, британски колониалисти били съгласни с позорното изявление на лорд Маколи, тогава висш колониален служител, че „един рафт книги на добра европейска библиотека струва повече от цялата литера­тура на Индия и Арабия“, имало и изключения. Някои от бри­танците откривали нещо старо и мъдро в това, което другите смятали за изостаналост, и но същия начин някои индийци виждали мъдрост в тези бледи, сковани хора със странни идеи за секса и за Бог. Именно тези изключения, именно малцина­та индийци и британци, които мислели по този начин, посели семената на Бенгалския ренесанс.


Британците не били първите, а само последните, които си въобразявали, че могат да променят Индия. Преди тях били и будистите, и моголите, както и доста други. Историята на Ин­дия е история на възприемане на чужди култури, без да се поз­волява асимилация, чуждото влияние нито се отхвърля, нито пък се възприема сляпо, а се „поиндийчва“. Индийците пра­вят тази магия с всичко, от Буда, който чудодейно се превър­нал в аватар на Вишну, до Макдоналдс (в „Махараджа Мак“ няма телешко, съгласно индуистките обичаи). Получената в резултат хибридна култура обърква много западни хора, като британската икономистка Джоан Робинсън, чието прочуто твърдение гласи: „Каквото и да кажете за Индия, противопо­ложното също ще е вярно“.

Вече видяхме, че струпвания на гении се появяват там, където се пресичат различни културни течения. Спомнете си платноходките на Древна Атина или търговците-пътешестве­ници на ренесансова Флоренция. Креативните култури, които се появяват от това смесване, са неизбежно хибридни, култу­ри-мелези. „Нищо не е по-малко чисто от културата,“ ми каз­ва един индийски учен и аз осъзнавам, че е прав. Осъзнавам също, че словосъчетанието „чист гений“ е оксиморон. В гения няма нищо чисто. Геният заема, краде и добавя свои съставки към сместа, която в нито един момент не е „чиста“.

Това, което отличава амалгамата на Калкута е, че тя не се е получила случайно. Тя е в резултат от „брака между народния гений и западната чувствителност“, според един историк. Уго­ворен брак, без съмнение, но според мен Калкута е първият (и вероятно единствен) пример на преднамерено създаден ге­ний. „Никъде другаде в съвременния свят няма нова култура, възникнала от съзнателното смесване на две стари“, твърди поетът Судхин Дата, живял към края на Бенгалския Ренесанс. 

текст: География на гения от Ерик Уайнър

Няма коментари:

Публикуване на коментар