Като тръгнем от централната гара Ню Делхи, минем покрай Червената крепост и портите на Делхи, излизаме на десния бряг на река Ямуна, покрай която се стелят паркове. На това място, известно като Раджгхат, се издига една от най-почитаните светини - черна мраморна платформа с размера на погребална клада, на която е изсечен простият и скръбен възглас „О, Рам“ – думите, с които Ганди напуска този свят, думите, изтръгнали се в мига, в който трите куршума пронизали тялото му на 30 януари 1948 г. На шестия път, колкото са общо на брой извършените срещу него опити за убийство, атентатът успява, с което индийският народ собственоръчно убива „бащата на своята независимост“.
През целия си живот Ганди се опитва да пречисти въздуха от черните облаци на болката и страха, от киселинните дъждове на грубите нападки и насилието, от отровния газ на пошлите мисли и дела. А най-големият му успех е, че успява да пренесе от абстрактния небесен свят на думите позабравените принципи на истинност, чистота и ненасилие и да ги посее тук на земята в коравата, дори безплодна почва на политиката. Принципите, които проповядва Ганди, не са новост – той е от бания (търговската каста), характеризиращи се със своето пуританство, строго вегетарианство и религиозен консерватизъм. Нещо повече – отраснал е в Гуджарат, където доктрината за ненасилие, истина и чистота е част от хилядолетната традиция на джайнизма. Самият той признава, че Бхагавадгита, джайнизмът и Толстой оформят житейската му философия. Това, което прави Ганди специален, е че със живия си пример, неустоим магнетизъм и твърда воля той се изправя пред тълпите и смело заявява: „Не се бойте. Повече няма от какво да се страхувате. Пътят към мира не е път на слабостта. Пътят към мира е саможертвата.”
За да разберем колко важни са тези думи, нека си припомним каква е историческата обстановка в страната в епохата на Ганди. По време на английското колониално господство най-разпространеното чувство е страхът – всепроникващ и задушаващ. Страх от армията, от полицията, от тайните служби, от администрацията и законите, от земевладелеца, лихваря, от безработицата и глада. Напрежението между Британската империя и Индия все повече се засилва по време на Първата световна война. Като колония на Великобритания Индия е принудена да праща свои войници срещу турци, египтяни и други. За целта са сформирани т.нар „групи за натиск”, които принудително набират войници. Във война, която не засяга пряко Индия, тя изпраща над милион свои граждани на фронта. В същото време плаща огромни суми на императрицата като помощ в трудните военни условия. Това поражда силно негодувание, но има и положителен аспект.
Ганди и ненасилието
Така Ганди започва своята борба във и за сърцата на хората, борба, целяща да изкорени упойващия мирис на страха. След успехите на движението за ненасилие в Южна Африка, той започва своите експерименти (както ги нарича в книгата си) и в Индия. Първата всеиндийска стачка, парализираща индустрията, администрацията и транспорта, се осъществява през 1919 г. Тя прераства в движението за пасивна съпротива сатяграха (букв. „да се държиш за истината“), в което хората се противопоставят открито на закона. Сатяграха не е само гражданско неподчинение, а борба за справедливост без насилие. За нея Ганди казва:
„Практикувайки сатяграха, аз бързо разбрах, че търсенето на истината въобще не допуска да се прибягва до насилие спрямо противника и че той трябва да бъде изваждан от заблудата чрез търпение и любов.”
Ганди осъзнава, че само безстрашният човек може да говори за ненасилие, така че думите му да внушават респект. Поваленият на земята, треперещ пред камшика роб може да зове към ненасилие, но това ще е не нещо друго, а молба за пощада. Зад ненасилието на Ганди стои мъжество и най-вече безстрашие. Във всички големи индийски книги се говори за безстрашието (абхая) като един от най-важните добродетели, които е важно да се развият. Безстрашие на тялото и духа, пред физическите и психически изпитания, пред дълбините на душата, пред несправедливостите и страданията.
За пръв път селянинът заедно с буржоата са рамо до рамо срещу неправдата. Отзвукът е чутовен. За него говори и реакцията на Империята. Тя е толкова обезпокоена, че в Пенджаб се избиват хиляди невъоръжени и несъпротивляващи се активисти. Ганди знае, че няма връщане назад и че саможертвата има смисъл само ако бъде доведена до край. Движението му приема програма за несътрудничество, в която се прави бойкот на абсолютно всичко британско. Броят на арестите е огромен, но броят на желаещите да участват е още по-голям.
Извън политиката и обстоятелствата Ганди не е бил краен привърженик на идеята за ненасилие. В книгата си „Моят път към истината“ той казва: „Ненасилието съвсем не означава да се бяга от опасностите и да се оставят близките без защита. Ако трябва да се избира между насилието и страхливото бягство, аз ще предпочета насилието. Не мога да науча страхливеца на ненасилие, както не мога да съблазня слепеца с опасно зрелище. Но ненасилието е най-висшата форма на мъжество. “ Ганди не смята ненасилието за панацея. Той не желае да проповядва догматично мислене и фанатизъм. В началните си години дори помага на британците да набират индийски младежи за войната. Но съзнава, че народът му няма шанс да победи с оръжие британската армия. Това показва и провалът на Сипайското въстание през 1857 г.
Гандисткият метод се оказва най-силното оръжие да се окаже натиск върху правителството. Мирна революция, цивилизована форма на война, опасна за стабилността на държавата. Според него ненасилието има цел и тя е в това да не сътрудничиш на насилника. „Ако е нужно, остави го да вземе от теб каквото иска – но не му помагай. “
Ненасилието в разбиранията на Ганди е по-активна и по-реална борба срещу злото, отколкото отмъщението, което само увеличава злото. Той говори за умствена и следователно морална опозиция на неморалността: „За да разбере универсалния и всепроникващия дух на Истината, човек трябва да умее да обича най-незначителните създания, както обича себе си. И ако се стреми към това, той не може да стои настрана от живота. Затова моята вярност към Истината ме въвлече в света на политиката. Мога без ни най-малко колебание и с най-голямо смирение да заявя: който твърди, че религията няма нищо общо с политиката, не разбира какво е религия. “
Вярно е твърдението, че „никой не е пророк в собствената си страна“. Въпреки усилията си да извоюва независимостта на страната с мир и морал, Махатма Ганди, който предпочита да го наричат Алпатма (Малката, а не Великата душа) си отива разочарован. По времето когато той подготвя триумфа на своята революция, т.е. времето на Втората световна война, 2.5 милиона индийци воюват на страната на съюзниците, което представлява най-голямата армия от доброволци в историята на човечеството. Разделението на Пакистан и Индия и последвалите кръвопролития са нож в сърцето на мечтата на Ганди за хинду-мюсюлмански съюз и борба за религиозна толерантност. Именити личности като Тагор, Ауробиндо, Безант, Джина и дори верният му приятел Неру си позволяват отделни критики срещу него заради непредсказуемия му характер и едноличните решения на национално равнище, които често взимал интуитивно и без да съгласува с никого. Но дори на критиката Ганди отвръщал по своя характерен начин: „Противопоставяйте се, когато предложението ми не ви се нрави. Няма да ви обичам по-малко от това!”
Мечтата на Ганди да превърне Индия в процъфтяваща земеделска страна, в която фермерите са независими и самообезпечаващи се, не се сбъдва. Политическото му обкръжение уважава методите му за борба, но отхвърля възгледите му като идеалистични и по-скоро назадничави
Противно на желанията на Ганди след независимостта си Индия подема инициатива за масова индустриализация и модернизация. Ненасилието е забравено в мига, в който Ганди е прострелян, а Индия сформира огромна армия, която да потушава зреещите бунтове. Днес паметниците на Ганди стоят самотно и наблюдават заплахата от всички онези скупчващи се сили, срещу които Великата душа води битка през целия си живот – черните облаци на болката и страха, киселинните дъждове насилието, отровния газ на заводите и машините.
---
Чекръкът и Ганди
Чекръкът заема особено важно място в идеологията на Ганди. Той призовава индийците сами да тъкат дрехите си по традиционния начин, за да подбият монопола от внесени британски стоки. Освен символ на икономическата независимост от британците, Ганди използва чекръка и като средство за обучаване и възпитание. Според него образованието трябва да е с практическа насоченост. През 1937 г. той разработва седемгодишна образователна система, базирана на този древен инструмент. Според нея през първите две години децата се обучават върху чекръка на събиране, изваждане и умножение. През третата година те изучават география с помощта на памук от различни краища на света. През четвъртата и петата се учат да продават дрехите, които са изработили, а през шестата и седмата да изчисляват печалбите си, да изготвят графики и да търгуват.
Този символ на независимостта днес краси индийския трикольор.
Ганди и храната
Няма коментари:
Публикуване на коментар