Маймунски щуротлъци
из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“
Отклонихме се от главната алея и се забутахме по една тясна, чакълеста пътечка. Тъкмо направихме няколко крачки, когато всички застинахме по места и притаихме дъх. На 50 метра от нас стоеше и втренчено ни гледаше петнист елен, който се чудеше кои са тези неканени гости в покоите му. Той пресече пътеката и потъна в шубрака. Не щеш ли след него се показа втори. Той също ни хвърли поглед и се изниза. После се показа и трети. Изненадата ни беше огромна, защото знаехме, че сме в парк за птици и не очаквахме да има едри, че и рогати животни в него. Ненадейно някакво странно животно – нещо между кошута и бик - изрева и шумно се скри в гъсталака. Оказа се нилгай – една от най-разпространените антилопи в Северна Индия, която държи „палмата на първенството“ по големина в цяла Азия. Във времената на моголския император Аурангзеб я наричали „син кон“, а днес я знаят като „синя крава“. Бих казала, че названието е абсолютно точно. А вярата, че все пак антилопата притежава нещо от „божественото кравешко“ я е спасила от преследване.
Докато се съвземем от изненадите, покрай нас изгрухтя цяла върволица от прасета и чакал подаде носа си от близкия храст. Боже, та тук беше пълно с живот! За няма и десет минути това място заприлича на животинския еквивалент на голям международен панаир! Все пак в един момент движението понамаля. Обърнахме се да яхнем колелата, само че какво да видим!? Един макак се готвеше да се качи на едното, а до него събратята му го окуражаваха. Едва от месец бяхме в Индия и все още изпитвахме лек страх от маймуните. Особено след като виждахме и непрестанно чувахме за техните набези. Ако отвориш кой да е индийски вестник, непременно ще видиш заглавие от сорта:
„Маймунски терор в няколко села“ или „Маймуни обезобразиха момче“, дори цитат на министъра на отбраната, който заявява: „Проблемът с маймуните е сериозен!“
И наистина - маймуните създават големи главоболия на местните власти. Обират домове, късат жици, удрят по прозорците на офисите, нападат туристите и вършат още куп магарии, по-скоро маймунджулъци. Те дотолкова са привикнали към условията на живот в града, че не срещат никакъв проблем да отворят хладилника в офиса на някой държавен служител и на бърза ръка да го лишат от обеда му за деня. Както и не се смущават от камерите и прожекторите на телевизията, дори се закачат с репортерите, отразяващи официални посещения на чуждестранни гости. След нелепата смърт на заместник-кмета на Ню Делхи, който паднал от балкона в дома си, нападнат от нашите космати прадеди, Върховният съд обявил целия град за „зона без маймуни“. На думи е лесно, а на дела? Почти невъзможно. Опитали се да намалят популацията им с мощни репродуктори на ултрависока честота. Не сполучили. Опитали се да ги депортират в други райони, само че щатските управления отказали да приемат заселници от този вид, понеже си имали достатъчно от тях. И докато Делхи все пак има финансови ресурси да се бори с проблема, то какво да кажем за онези малки селца, в които хората нямат друго спасение освен тоягата. Като село Чирай в Удхампур, където заради маймуните, чието население е пет пъти по-многобройно от човешкото, на хората е наложен вечерен час. Там шейсет и пет семейства от общо сто са се изнесли към други места, защото маймуните не им позволяват да обработват земите си, събуждат ги нощем, като скачат по покривите, разбиват домовете им и редовно налитат да хапят децата им.
Тук ние не виждахме нищо страшно в маймуните насреща ни. Само едни любопитни създания, които весело общуваха помежду си и се радваха на света около себе си. Не можеше да ми излезе от главата онази сцена от живота на известния зоолюбител на Индия, „чудотвореца от Ахмедабад“, Рубен Дейвид, която преобърнала завинаги представите му за маймуните. Като тинейджър станал свидетел на рядко виждана драма.... Малкото на една маймуна от другия много разпространен тук вид „хануман лангур“ се закачило за уличен електрически кабел и умряло. Майката се втурнала, гушнала бебето и се опитала да го кърми. След като рожбата ѝ не откликнала, продължила да я държи в обятията си. Не помръднала от мястото си в продължение на три дни. На третия ден останалите лангури я наобградили. Приканили я да остави бебето, тъй като било време да тръгват. Майката тъгувала. Не можела да се откъсне от него. Тогава една друга женска я доближила и ѝ подала бананово листо. Майката ѝ връчила мъртвото телце и взела листото. После, без да извръща поглед назад продължила със своето стадо към друг район на града...
Ние също бяхме станали свидетели на нещо много трогателно. Една вечер, като изкачвахме стълбите на перона, забелязахме нещо необичайно. Първоначално го взехме за спящ човек, завит през глава, което е обичайна гледка по индийските гари. Но щом се изкачихме, тъмното кълбо се раздвижи. От него се подаде една сънена глава, която неодобрително ни изгледа с премрежен поглед. След като ни обърна гръб и отново се сля с останалите, установихме, че в добре оформения кръг имаше поне двайсет телца, плътно допрели кожухчетата си едно в друго. Колко мило и сплотено си живееха тези създания! Мисля си, че ние хората имаме склонност да виждаме опасност във всичко, което ни е чуждо и дори не съзнаваме, че двуногите са много по-опасни от четириногите.
Решението на проблема с маймуните е много просто. Ако горите не се изсичат така поголовно и градовете не се разширяваха толкова драстично, маймуните нямаше да изоставят горските си убежища.
На входа на Национален парк Кеоладео ни посрещна табела с думите на Джим Корбет: "Вземете само спомени, оставете само стъпки."
Наехме си колела за целия ден, за да обиколим целия парк.
Е, не бяха от най-добрите велосипеди и затова в началото потеглянето малко ни затрудни.
Бяхме въоръжени и с бинокъл, за да не пропуснем и най-отдалечените кътчета.
Хванахме тясна пътечка, а от двете й страни дървета и храсталаци...всичко беше застинало, но същевременно пълно с живот.
И докато си мислехме, че едва ли ще видим друго освен...самите себе си...
...семейство прасенца притича пред нас като на пешеходна пътека.
Маймуните бяха навсякъде, и нахални като навсякъде..Добре поне, че не можеха да крадат колела.
През цялото време ни съпровождаше живото музикално изпълнение на множество и най-разнообразни птици.
И докато лисичка ни чакаше в далечината, около нас притичваха антилопи.
Е, имаше и хора...
...които, за разлика от животните, гордо позираха за снимка.
След няколко часа, спряхме да похапнем и да се поразхладим на сянка.
Неизвестно откъде изникна група деца, с които споделихме част от храната си. В замяна те ни дадоха малки плодчета.
В едната част на парка имаше палми, друга приличаше на африканска савана, а накрая - полупустиня с...кактуси!
И разбира се, никъде не може да минеш без групова снимка!
Туристите започнаха да прииждат по залез слънце, а ние вече се бяхме запознали с домакините на парка. Сбогувахме се с тях и със залязващото слънце...
На излизане от парка, ни изпрати още един остроумен надпис: "В следващото си прераждане може да бъдете застрашен вид. Помогнете в опазването на сибирския жерав."
Няма коментари:
Публикуване на коментар