понеделник, 2 ноември 2009 г.

Градът на мъдреца Гвалипа ( The town of the sage Gwalipa)


Снимки: Еленикиндия, 2008
Битки и крепости
из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“


    Бяха смутни времена. Из института върлуваше онова страшилище за студентите, което ядеше от времето и усилията им. Миризмата му се стелеше като масло – плътна, гъста и всепроникваща. Дъхът му беше задушлив. То бълваше огън от напрежение, предизвикваше страх и несигурност. Едни падаха жертви в ноктите му, други се измъкваха на косъм, а трети го оборваха с лекота. Беше епопеята на февруарските изпити, в която само най-смелите оцеляваха.
     Всеки ден в откритото кафене зад сградата на института кипеше оживена подготовка за битката с огнедишащото чудовище. Студенти представители на изтъкнати и не дотам изтъкнати родове, идващи от войнствени и не дотам войнствени народи, събираха ведно прашните маси, взимаха си по един топъл чай с мляко и порция варено-пържени лучени яйца и се залавяха с усъвършенстване на словесните си умения и техники на заветния хинди. Наставаше мултикултурно, интернационално събеседване, в което се дискутираха безброй теми и се преплитаха безброй езици.
      Една неделя решихме да бием отбой, да пренебрегнем ученето и да се вейнем някъде за разтуха. С неохота излъгах пазачите, че отиваме в близкото крепостно градче Фатехпур Сикри, а всъщност се насочихме към Гвалиор, на цели 122 километра от нашата студентска „крепост” в Агра.
      По пътя се разкри удивителна гледка. В продължение на час от двете ни страни се ширеха скални и пясъчни простори. Приличаха на огромни мравуняци. Сякаш бяхме лилипути в страната на мравките. Земята беше набраздена и издълбана отвсякъде. Като че ли мрежа от хиляди реки, течащи без логика и без посока, бе разяла почвата. Ех, де да можеше автобусът да ни остави тук и да се втурнем в този лабиринт от скални тунели!

Името Гвалиор води началото си от легендата за отшелника Гвалипа,
който излекувал с благословена вода болния от проказа раджпутски владетел Сурадж Сен. След като го изцерил, мъдрецът го прекръстил на Сухан Пал и предрекъл, че неговите потомци ще държат властта, докато името Пал остане в рода. Приемствеността се запазила в продължение на осемдесет и три поколения, но последният владетел направил грешката да смени името си на Тедж Каран и наистина загубил своето царство.
      Свещената вода от тази история била взета от водохранилище, което сега се намира в центъра на непревземаемо укрепление, извисяващо се като страж над града.
Наехме рикша към „перлата в огърлицата от индийски крепости“, както самият моголски император Бабур назовал укреплението на Гвалиор. Крепостта беше като изригнала от скалите. Стоеше достолепно върху оголена скала, уверена в сигурността на подстъпите и стръмните си пътища, горда с високите си и масивни стени. Говореше се, че е единствената крепост в Индия, в чиято архитектура присъстват китайски тип дракони – влияние, останало от търговския обмен между двете страни в миналото.
Изкачихме се по високите каменни стъпала, сякаш направени за великани. Бяха ни предупредили за групичките досадници, които се присламчваха към белите туристи и ги следваха неотлъчно. Такива групи вече бяха поизплашили някои наши колеги. Затова най-безцеремонно скастрихме още първите, които щом ни съзряха в единия край на крепостта, и се втурнаха към нас. Осигурихме си спокойствие за има-няма петнайсет минути. После отново ни засипа порой от натрапници. Сред тях имаше и един „фокусник“, който вървеше по петите ни и мърмореше, че ще ни покаже невероятен трик само срещу 20 рупии.

- Ще те призная за фокусник, ако направиш така, че начаса да се изпариш оттука! – пошегувах се аз, при което индийците наоколо избухнаха в неудържим смях.
И наистина беше срамота да стоим пред пищния палат на Ман Синх, обагрен в синьо, жълто и зелено, да виждаме града от птичи поглед и да не можем да се насладим на гледката, заради шепа лентяи и изнудвачи.






















Хванахме рикша до жп гарата.За пръв път виждахме такъв модел - като лимузината сред рикшите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар