Мумбай, мафията и Викрам Чандра (Interview with Vikram Chandra)

© От френски Жана Русева

Последният роман на индийския писател Викрам Чандра, носител на най-високата литературна награда на Индия, под заглавие "Sacred Games" получи международно признание и бе обявен за световен бестселър. Това бе повод за журналисти от сп. “Нувел Обсерватьор” да се срещат с писателя. Тази творба, която може да се определи като епичен трилър и като картина на съвременна Индия, отразява всъщност една страна от живота на всеки голям град с необхватните му проблеми.

- Подтикна ме да напиша тази книга, - споделя писателят, - потресаващият начин, по който престъпността се отразява върху различни аспеkти на живота на моя град и на света, в който живея. Впрочем криминалният роман открай време е служел именно на това. Анкетиращият автор проучва всички пластове на града – исторически, социални, и докато той разкрива връзките между света на богатите и този на бедните, между минало и настояще, читателят си съставя една своеобразна карта на света. Не единствената карта, а една възможна, частична карта. И обяснителното, разясняващо значение на тази карта прави криминалните романи толкова атрактивни, макар че най-добрите от тях създават толкова мистерия, колкото и разкриват.

Н.О - Във вашата книга Бомбай представлява сам по себе си персонаж. Този град отразява ли сложността на живота в огромната ви страна?

В.Ч. - Бомбай е град на имигранти, дошли от всички райони на Индия, дори и от чужбина. Тук се смесват много езици, общности, религии, социални слоеве и политически убеждения. Много често тези общности се обособяват в собствени жизнени пространства: жилищен блок, обитаван само от джайнисти от Гуджарат, квартал от бидонвили, населен от тамили и пр. Така че е изкушаващо да откриеш как в един микрокосмос се възпроизвежда цялото разнообразие на Индия. Но в градския пейзаж на Бомбай с характерните си крайности се зараждат условия на живот и специфични видове натиск, които изискват приспособяване, мутации и промени. Моят град ми заприличва понякога на огромен казан под налягане, в който врят и кипят безпрецедентни идеи, политики, стилове, мечти, мании и лудости. Още от самото си създаване Бомбай е бил град, в който парите могат да променят човешки съдби и съществувания: той е Златният град, който привлича мечтатели и им обещава преуспяване, ала също така, поне в моите очи, е нещо като митичния Молох, поглъщащ хора и съдби.

“Н.О” - Вие описвате бедността, корупцията, религиозния фанатизъм, насилието. За останалия свят обаче Индия е страната на Ганди, който сътвори “ненасилието”. Как си обяснявате това противоречие?

В.Ч. - Винаги ми се е струвало крайно опростенческо да се гледа на Индия като страната на Ганди.

Прекият път към рая (Shortcut to Heaven)

С всичко в Индия е така - видимото е само незначителна част от невидимото, само фрагмент от невероятните пластове на миналото и бъдещето...

Йото Пацов

Пътувай не с краката, а с душата - казва ми моят спътник Артър Бъртън като първа препоръка за пътешествието ни из Индия. Всъщност във физическия смисъл ние не пренебрегваме нито едно средство за пътуване, още повече че цената за двамата ни е напълно еднаква - ние не плащаме нищо на никого. Аз - защото нямам пари, Артър - по принципни съображения. Той е анархист-пацифист, и поради това е против "Системата" - така нарича държавата, железниците, градския транспорт, финансовата система. Вярно е, че тегли пари от сметката си в "Сити банк" за разни нужди, но е и против парите.

А аз съм пристигнал със 110 американски долара. Те постепенно се стопяват в рупии по пътя и изчезват, а трябва да ми стигнат за повече месеци напред. Всъщност разходите ни са никакви - само за минерална вода, рядко за малко храна, когато изнемощеем съвсем. Иначе пътуваме пеша - както незабравимите 130 км от Алахабад до Варанаси след воловете на поклонническия керван, или на автостоп, както от Бодгая до Навадуип и Маяпур, през гъсталаците на Бенгалия, или гратис - както по корабчетата на Ганг - от Дакшинесвар до Калкута. Най-интересно е по влаковете, за които също не си купуваме билети, макар че във всеки вагон пише на сто места по стените - заловеният без билет се осъжда на три години каторга.

Нищо - ние си пътуваме гратис, защото Артър не е съгласен със системата. Влаковете тук са особени

Хампи (Hampi - Bedrock of India)

                 



    © снимки Бай и Elenikindia, 2010

      С погълнатите от джунглата древни руини, превзети от стадата маймуни, разхвърляните по хълмовете неръкотворни и ръкотворни каменни формации, изкусните каменни улици, аквадукти, крепостни стени, умивани от море от зеленина, със своята величествена река Тунгабхадра, пеещите колони на храма Виттхала и още редица великолепия, Хампи навява асоциации едновременно на древен Рим, Мачу Пикчу, джунглите на Маугли и Бедрок на семейство Флинтстоун от каменната ера. 
    За всеки случай няма човек, посетил Хампи, който да не му е отредил специално място в раклата от спомени. Дали заради магията на светлините и хипнотичната храмова музика, дали заради силата на камъка, говорещ чрез своите съвършени форми, или заради отсъствието на време, откъсването от оживлението и хаоса, пулсиращ във вените на другата Индия, но Хампи безспорно е изящна картина за сетивата, спасителен пристан за душата.

Общите според Стефан Цанев думи в българския и хинди

 
     Хванах се чак сега да чета книгата на Стефан Цанев, Българските хроники, която е една от най-успешните (по продажби) книги на българския пазар през последните години заедно може би с тези на Петър Добрев. А недoмислиците в книгите им са като слонски тафтак на масата – не може да не ги забележиш, колкото и да ги харесваш като писатели.


    Дори няма да коментирам твърденията, че Великата китайска стена е строена заради набезите на българската армия, че Шумер и Индия са издънки на нашата цивилизация, съществувала, видиш ли, още преди 33 000 години пр.Хр, когато другите народи още са ходели под масата, че маите, ацтеките и инките са българи, които просто са сменили модата с по-пернати одежди, че египетските фараони са наши хора, както и етруските и много други. Това в крайна сметка са всеизвестни факти, в които ако не другите, то можем да убедим поне себе си. Важното е да вкараме няколко атмосфери въздух в схваналото се над клекалото самочувствие, което откак започна да си бърше задника с ръчичка, взе и много да намирисва.

     Правилно отбелязва г-н Цанев, че другите народи провъзгласяват

Аз съм Повелителката на подправките ( I am the Mistress of Spices)

На митичния остров на жените млади послушнички овладяват силата и магията на подправките. След като влиза в ритуалния пречистващ огън, всяка от новите Повелителки на подправките се озовава в далечен град, за да лекува болките на индийските имигранти със своите магически умения… Те са безсмъртни, но нямат право да се сближават с никого, нито да обичат – принадлежат само на подправките. Тило – най-умната, най-надарената, най-обичаната, най-непокорната Повелителка избира своя град – Оукланд, САЩ. Тя има дарбата да вижда в сърцата на своите сънародници и да изпълнява най-съкровените им желания. Но не може да последва повелите на своето сърце.В малкото магазинче, изпълнено с ухания, заедно с подправките Тило дарява и надежда и щастие.



Филмът по книгата на Читра Дивакаруни “Повелителката на подправките” (ИК “Кръгозор”) излиза на голям екран през 2005 г. Основна причина за успеха му е участието на голямата звезда на индийското кино Айшвария Рай. От американска страна блести Дилън Макдермът в ролята на загадъчния архитект Рейвън, в когото героинята на Айшвария се влюбва и заради когото нарушава основните правила на Повелителките на подправките: да помага на клиентите да осъществят желанията си с помощта на подправките, но никога своите собствени; никога да не излиза от магазина и никога да не бъде докосвана по кожата. Предлагаме откъс от книгата.

Подправките са моята любов

Аз съм Повелителка на подправките.
Мога да работя и с други неща. С минерали и метали, с пръст и пясък, с камък. Скъпоценните камъни с тяхната студена чиста светлина. Течностите, които вливат своите цветове в очите ти, докато те заслепят напълно и вече не виждаш нищо друго. Изучих всичките на острова.
Но подправките са моята любов.
Познавам произхода им и значението на цветовете им, познавам аромата им. Мога да назова истинското им име, дадено им в началото, когато земята се е разтворила като напукана кожа и ги е предложила на небето. Тяхната изгаряща сила тече в кръвта ми. От амчура до шафрана (амчур (аmchur) – манго на прах. Шафранът (zafran) - подправка, получавана от цветовете на шафрановия минзухар (Crocus sativus); смята се за най-скъпата подправка в света, цената й може да стигне над 2000 евро на килограм. – Б.пр.), всички те се подчиняват на моите повели. Нашепват ми тайните си свойства, разкриват ми своята древна магия.
Да, всички те притежават такава магия,

O re piya / Rolling in the deep

Just brilliant - India revealed

Four years in the making, Discovery Atlas: India Revealed is a stunning portrait of an incredible nation. By following the lives of several people across India, we discover the country’s heart and hopes and dreams.

Viewers will meet Jyoti, a boatman who helps pilgrims carry out sacred Hindu rituals on the banks of the River Ganga, and Krishna, the cable guy of Asia’s biggest slum, who brings charity to an extraordinary and tightly knit community.

Geeta, the wedding planner for India’s growing elite, helps couples realize the wedding of their dreams, along with all its elaborate traditions. At Rishikesh, nestled in the foothills of the Himalayas, captured in all their majesty, we meet 9-year-old Anuj, a farmer’s son who, with the help of Swami Chidanand Saraswati, will train to become a pandit.

Discovery Atlas: India Revealed presents this beautiful and complex nation to the world with stunning photography and gripping stories. It is a documentary that will excite those who don’t know India, but may also be a film that will be a source of great pride for those who love the country.

Шантарам (Shantaram)

Световният бестселър „Шантарам” - автобиографичен роман за лудия живот на Грегъри Дейвид Робъртс откакто се появи на пазара предизвиква нестихващ интерес сред българските читатели.

Българският издател на книгата – Светослав Коев от издателство „Оргон ” избира да издаде книгата на Дейвид Робъртс, защото открива истинска провокация в живота на автора и главен герой. „Когато се спрях на книгата, бях силно заинтригуван от преживелиците на Грегъри Дейвид Робъртс. Поразтърсих се из интернет за видео и това, което впоследствие видях, изобщо не излъга очакванията ми”, споделя за frognews.bg Светослав Коев и продължава ентусиазирано: „Грегъри бе симпатичен, а противопоставянето между престъпния му живот и 100-процентовото му обаяние на джентълмен, което излъчваше, още по-силно ме заинтригуваха. Комбинация, сходна с романтичната представа за мафиотите от едно време. Писах му един имейл, на който той отговори същия ден. Впоследствие нещата се развиха доста бързо и когато, обаче получих книгата, се оказа, че тя вече надхвърля очакванията ми! Подейства ми леко зомбиращо, а красотата и стилът й за мен бяха просто безпрецедентни. След толкова книги, които познавам, не можех да я сравня с никоя друга. И взех решението да я издам у нас”.

Това, което прави различен романа „Шантарам” от другите книги е липсата на лъжа в историята. Според Светослав Коев романът е и емоционален, и безумен, и богат, но и някак недистанциран, човешки, на някого, който през цялото време чувства, мисли и будува. Това е съвременен разказ на жив човек с уникална съдба, подплатен с ненасилена и животворна философия.

„Шантарам” е създаден

Пробитото гърне (The cracked pot)

Един носач на вода в Индия имал две големи гърнета, които носел окачени на двата края на прът, а прътът слагал на рамото си. Едно от гърнетата било леко пукнато, затова носачът успявал да го занесе от потока до къщата на господаря си едва наполовина пълно, докато другото било съвсем здраво и не изпускало нито капка. Така носачът пристигал в къщата на господаря си с гърне и половина, вместо с две гърнета с вода. Това се случвало всеки ден в продължение на две години.

Разбира се, здравото гърне много се гордеело, че било идеално и вършело страхотна работа. А горкото спукано гърне, засрамено от своя недостатък, било много нещастно, че отговаря само наполовина на поставените му изисквания.

След две години угризения и усещане за горчив провал, то проговорило на водоносеца край потока:

- Срамувам се от себе си и искам да ти се извиня.

- Защо? – попитал го той. – От какво се срамуваш?

- За изминалите две години успявах да пренеса само половината от обема си, защото пукнатината позволява на водата да изтича през целия път до дома на господаря ти. Заради моите дефекти ти трябва да вършиш повече работа и не получаваш заслуженото за усилията си.

На водоносеца му станало жал за горкото гърне и със съчувствие му казал:

- Когато се връщаме към къщата на господаря, искам да обърнеш внимание на красивите цветя покрай пътеката.

И така, докато се изкачвали по хълма, старото спукано гърне забелязало слънцето, което огрявало красивите цветя покрай пътеката, и това го ободрило малко. Но накрая, щом пристигнали в къщата, то отново се почувствало зле, защото половината вода и този път липсвала. Тогава гърнето повторно се извинило на носача за своя недостатък.

В отговор носачът го попитал:

- А забеляза ли, че има цветя само от твоята страна на пътеката, а не от страната на другото гърне? Стана така, защото аз знаех за твоята особеност и реших да се възползвам от нея. Затова я превърнах в предимство. Посях цветни семена от твоята страна на пътя и всеки път, когато се връщахме от потока, ти ги поливаше. От две години аз късам тези цветя и украсявам масата на господарите си. Ако ти беше обикновено гърне, те никога нямаше да се порадват на тази красота.

Всеки от нас има своите уникални качества. Ние всички сме спукани гърнета. Затова не се притеснявайте от недостатъците си. Признайте ги и ги превърнете в извор на красота.



Не забравяйте, че в слабостите си ние откриваме своята сила.



из книгата „Скритият дар“ на Джериес Авад.

Словесната мандала* на Джумпа Лахири

от Надя Розова

Пристъпвам крачка след крачка в изящното словесно пространство на деветте разказа от сборника "Преводачът на болести" от Джумпа Лахири (изд. "Жанет 45", превод Зорница Христова, редактор Иглика Василева). И не ми се излиза оттам. Всичко тук е ведро, дисциплинирано, бдително, без претенциозни и евтино прицелени в читателското внимание похвати, реалистично и мечтателно нежно, прочувствено, но не сантиментално. Едно наглед статично пространство, ала под повърхността откриваш стаеното страдание, овладените разнопосочни пориви – на изток и на запад, назад и напред във времето, към необходимостта и за принадлежност, и за самостойност, отдалеченост и близост в уместното съотношение. А в твърдата сърцевина е истината. Без поука. Такава, каквато е – изгнаничеството. Обитателите на този словесен свят