четвъртък, 1 септември 2011 г.

Словесната мандала* на Джумпа Лахири



от Надя Розова

Пристъпвам крачка след крачка в изящното словесно пространство на деветте разказа от сборника "Преводачът на болести" от Джумпа Лахири (изд. "Жанет 45", превод Зорница Христова, редактор Иглика Василева). И не ми се излиза оттам. Всичко тук е ведро, дисциплинирано, бдително, без претенциозни и евтино прицелени в читателското внимание похвати, реалистично и мечтателно нежно, прочувствено, но не сантиментално. Едно наглед статично пространство, ала под повърхността откриваш стаеното страдание, овладените разнопосочни пориви – на изток и на запад, назад и напред във времето, към необходимостта и за принадлежност, и за самостойност, отдалеченост и близост в уместното съотношение. А в твърдата сърцевина е истината. Без поука. Такава, каквато е – изгнаничеството. Обитателите на този словесен свят
са хора в руини, изгнаници в своите взаимоотношения и в новото си общество, обикновени бродяги в своята неудовлетвореност.

За Джумпа Лахири, авторката на тази проза на ведрото утро след изпълнена с размисли нощ, двойното културно гражданство не е временна политическа случайност, а статукво. За нея критиката казва, че прозата й започва с тире – с преход между световете, на които принадлежи. Самата тя не обича да чете и да пише критика; дори още не е разопаковала своя "Пулицър", защото писането за нея е естествен акт, най-любимото й нещо на света.

Духовно свързана със словоцентричната култура на Индия, на чиято територия даването на име е равносилно на сътворяване, Джумпа Лахири наблюдава хората и нещата и ги назовава... за да ги създаде. Деветте разказа събуждат в съзнанието ми спомен отпреди години, когато в София група тибетски монаси изградиха огромна мандала. С невъзмутимо търпение изсипваха през тънки тръбички цветен прах, разнасяха го с четчици и ден след ден пред очите ни се оформяше образът на космическия ред, на хармонизираните световни енергии. Ритуалът превърна хаоса в подреденост и я закрепи в крехка устойчивост, нуждаеща се от непрекъснато възсъздаване.

Същият копнеж долавям притаен и в "Преводачът на болести". Джумпа Лахири търси уюта на омиротвореното съзнание, а този уют е възможен само ако бъде изтеглен от бълбукащия хаос на многосъщието. Със своите девет разказа авторката сякаш очертава разнобагрена словесна мандала, осигуряваща дълговечност на сакралната сърцевина въпреки околната преходност.

Извън очертанията на подредения свят на тази мандала остава хаосът на политическите конфликти ("Когато господин Пирзада идваше на вечеря", "Истински дарбан"), нарушените традиционни ценности и размяната на обичайните за пòла роли ("Преводачът на болести", "Секси", "Временно положение"), болезнените класови разлики ("Истински дарбан", "Лечението на биби Халдар"), мъчителното търсене на самоличност, невъзможността за приспособяване, люшкането между културната идентичност и многокултурното общество ("У госпожа Сен", "Този дом благословен"), фетишизирането на родината ("И всичко това е в... Индия?").

В центъра на своеобразната словесна космограма на желания ред са разрешените противоречия, убежището, мигът на приемане на различното въпреки очевидната му другост ("Третият и последен континент"). Хармонизиращото усещане за принадлежност към индийската изконност Джумпа Лахири постига чрез неизменно присъстващия в текста ритуал на храненето, отвеждащ до древното ведийско предписание на боговете да се поднася само сготвена храна, защото само тя съдържа есенцията на битието и на оформеността, на подреденото пространство и време. На по-битово ниво храната изпълнява същата организираща и мотивираща функция за индивида и общността. За индийската диаспора храната експлицира не само битовата принадлежност към познатото и е средство за преодоляване на културната алиенация (У госпожа Сен"), но и възстановява порядъка, нарушената пълноценност ("Временно положение"). Храната е връзка, общуване и дори молитва ("Когато мистър Пирзада идваше на вечеря"), тя е непреодолимата примамливост на родното ("Тълкувателят на болести"). Храната свързва в по-висока степен и от родния език, тъй като дори в Индия, а още повече сред индийската диаспора в чужбина, езиковото многообразие е подплатено от всесподелена кулинарна наслада.

И така, словесната космограма е очертана, творецът е осъществил делото си – създаден е крехък модел на ред, за кратко хаосът е преодолян. За да се увенчае ритуалът с полза обаче, мандалата трябва да напусне книжното си тяло и да премине в селенията на читателското умозрение.

http://www.capital.bg/light/revju/knigi/2010/12/10/1008961_slovesnata_mandala_na_djumpa_lahiri/

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...