Общите според Стефан Цанев думи в българския и хинди

 
     Хванах се чак сега да чета книгата на Стефан Цанев, Българските хроники, която е една от най-успешните (по продажби) книги на българския пазар през последните години заедно може би с тези на Петър Добрев. А недoмислиците в книгите им са като слонски тафтак на масата – не може да не ги забележиш, колкото и да ги харесваш като писатели.


    Дори няма да коментирам твърденията, че Великата китайска стена е строена заради набезите на българската армия, че Шумер и Индия са издънки на нашата цивилизация, съществувала, видиш ли, още преди 33 000 години пр.Хр, когато другите народи още са ходели под масата, че маите, ацтеките и инките са българи, които просто са сменили модата с по-пернати одежди, че египетските фараони са наши хора, както и етруските и много други. Това в крайна сметка са всеизвестни факти, в които ако не другите, то можем да убедим поне себе си. Важното е да вкараме няколко атмосфери въздух в схваналото се над клекалото самочувствие, което откак започна да си бърше задника с ръчичка, взе и много да намирисва.

     Правилно отбелязва г-н Цанев, че другите народи провъзгласяват
за истина дори най-малката вероятност и не погазват миналото си с валяк от съмнения, но пък и нашето е доста наивно, да твърдим, че когато и да е пръднал българин, е сътворявал нещо гениално и където и да се е изакал по картата на света, там е правил държава. Още след първите страници от книгата става ясно, че сме имали барем дванайсет държави, половината от които според хрониките са Велики. Аз бих казал, че са 7 милиона и половина, щото един българин прави една България и си живее изолирано в нея като миша дупка, доде не се гътне.
Амбицията, както знаем, е не последно, а единственото убежище на неудачника. Свръхамбицията тогава сигурно е единственото убежище на свръхкомплексара.

     Недоразуменията в книгата-бестеселър ме навяват на две неща – че писателите ни явно вече го карат през просото, щот' явно бъркат фентъзито с историческа литература (може би в безхаберието си или пък разчитайки на нашето безхаберие), а другото е, че любителите на исторически четива сериозно са занижили критериите си ( само дано да не са им занижени по рождение, че тогава оправия няма).


     На 40 страница от книгата си Цанев пише : „в съвременния ни език общи думи с хинди са: уча, чета, будя, баща и пр. ( според лингвистите били повече от 1000), а преди това, на 26 стр. когато говори как балхарският цар Кардама преминава през Памир и основава в Северна Индия четвъртата българска държава, вмъква и още няколко уж сходни думи, датиращи от тази епоха – лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и мн. други.

    И след като хвърля така безцеремонно ръкавица на лингвистите, много ми се иска те от своя страна да отвърнат на предизвикателството. Аз без да съм лингвист, но поне като човек, учил хинди, урду и санскрит, много ме сърбят ръцете да отговоря вместо тях...ще го направя съвсем непрофесионално само като откроя някои особености около тези думи, от които ще видим колко големи са сходствата с българския.

Уча – на хин. PaRhnA, sIkhnA – лекинко далечко ми се струва, може би е имал предвид санскрит, само че и там нямаме много съвпадения, да не кажа никак – adhI и shiKsh.

Чета – нещата са все така мътни. В хинди глаголът е отново PaRhnA, а в санскр. корените са paTh или vach.

Будя – хинди JagAnA, Jagrit karnA, санскрит Jagri, но пък имаме и Prabudh, което вече ни доближава до българското „будя“

баща – хинди PiTa, санскрит Pitri, урду bAp – по същата логика и англичаните произхождат от Северна Индия, щото в английския имат „papa“, или испанците също с тяхното “падре”.

лик – думата си е съвсем славянска и се чудя какво прави тук, но така или иначе за статистиката подобна дума в хинди и санскрит няма – има munh, cahrA или Ananam, но не и лик. Но допускам, че Цанев и Добрев ползват някакви други, космически речници, където всички езици са едно.

Китна – в хинди има дума kitnA (ударението е на “А”) и е въпросителното местоимение „колко“.

Шал – думата е персийска и е навлязла при нас през турския, да не говорим че е станала почти интернационална.

Сандал – думата е латинска sandalium, а на санскрит има chandana, което не доказва нищо друго, освен че като цяло езиците от едно семейство няма как да не си приличат.

Тава – от арабски преминава в турския, а оттам в българския. В хинди е със същото значение и също идва от арабски.

Халка – идентичен случай

Чорба – от персийски в турски, та в българския. Индийците нямат чорба и затуй не духат супата.

Компот – идва от френското composte, от същия корен от който е и думата „компост“. Няма нищо общо с прабългарски, индийски или древноиндийския.

Соя – в хинди дуамта soA означава „копър“, а въпросната “соя”, която е преминала в повечето езици идва от японското „shoyu“ и е модифицирано от холандците.

Хубав – думата е персийска. „Кхуб“ . В български прониква по всяка вероятност през Средните векове от куманското ghub „хубав“.