петък, 23 септември 2011 г.

Прекият път към рая (Shortcut to Heaven)


С всичко в Индия е така - видимото е само незначителна част от невидимото, само фрагмент от невероятните пластове на миналото и бъдещето...

Йото Пацов

Пътувай не с краката, а с душата - казва ми моят спътник Артър Бъртън като първа препоръка за пътешествието ни из Индия. Всъщност във физическия смисъл ние не пренебрегваме нито едно средство за пътуване, още повече че цената за двамата ни е напълно еднаква - ние не плащаме нищо на никого. Аз - защото нямам пари, Артър - по принципни съображения. Той е анархист-пацифист, и поради това е против "Системата" - така нарича държавата, железниците, градския транспорт, финансовата система. Вярно е, че тегли пари от сметката си в "Сити банк" за разни нужди, но е и против парите.

А аз съм пристигнал със 110 американски долара. Те постепенно се стопяват в рупии по пътя и изчезват, а трябва да ми стигнат за повече месеци напред. Всъщност разходите ни са никакви - само за минерална вода, рядко за малко храна, когато изнемощеем съвсем. Иначе пътуваме пеша - както незабравимите 130 км от Алахабад до Варанаси след воловете на поклонническия керван, или на автостоп, както от Бодгая до Навадуип и Маяпур, през гъсталаците на Бенгалия, или гратис - както по корабчетата на Ганг - от Дакшинесвар до Калкута. Най-интересно е по влаковете, за които също не си купуваме билети, макар че във всеки вагон пише на сто места по стените - заловеният без билет се осъжда на три години каторга.

Нищо - ние си пътуваме гратис, защото Артър не е съгласен със системата. Влаковете тук са особени
- много по-широки и високи от нашите, с нарове на три ката, на прозорците - стъкла, щори и решетки, за да не може никой да се качва през тях. При това невъзможно е да се преминава от вагон във вагон. Та сядаме ние под червения страшен надпис, ако има къде да седнем, или лягаме на пода пред тоалетните, или провисваме на стъпалата на външните врати - всеки вагон винаги е препълнен до покрива.

Жужат вентилаторите по тавана, индусите си приказват на техните си хинди, телугу, раджастани, гуджарати, малаялам, дихари, пари, ури и тям подобни езици, а ние чакаме кондуктора да ни хване, да разбере с изумление, че двама европейци пътуват гратис, и да ни свали на поредната гара. За да се качим в друг вагон на същия влак, и същият кондуктор да ни хване и свали след сто-двеста-триста километра отново. Или за да чакаме следващия?

Но във Варанаси пристигаме пеша. Градът се е проточил на повече от 20 километра по западния бряг на Ганг, с многобройните си пристани, всеки със свое име, с многобройните каменни стъпала, които слизат към реката. Зад пъстротата, шума, праха и оживлението прозира такава древност, че дъхът ми спира. Храмовете са хиляди, и за да видим поне част от тях, ние още в първия си ден тук се присламчваме към монаси-пилигрими от Световното общество за Кришна съзнание - наши неизменни гостолюбиви домакини по пътя ни из Индия.

Минаваме с лодка по цялото крайбрежие на древния град, спираме и посещаваме най-известните храмове, участваме в ритуалното къпане в Ганг. На следващия ден вече тръгваме пеша от единия край до другия на каменното крайбрежие, през групи поклонници, монаси, хора, които са дошли да се изкъпят и операт в реката, стада биволи, групи мустакати полицаи, преметнали като тояги на раменете си английски карабини от Първата световна война.

И постепенно разбирам, че Варанаси, който като всеки друг древен град в Индия има и други имена - Бенарес и Каши, съвсем не напразно е епицентър на шиваизма. По индийските мерки той не е голям - едва около милион жители. Но както те, така и няколкото милиона пилигрими, които се стичат тук от цяла Индия и от цял свят, вярват, че когато настъпи за пореден път Всемирният потоп, единствен от градовете Варанаси ще остане над водата - извор на Вечната божествена светлина. Защото Варанаси не е просто град, а брод през безконечния поток от раждания и смърти, брод, през който човек може да мине към пределите на вечния живот и вечното блаженство. Варанаси разкрива дълбоката същност на всеки от нас. И ако човек има щастието да умре именно тук, то в погребалната клада изгаря всичко временно, непотребно, себично, материално и пречистената от свещения огън душа се слива с Абсолюта, с Бога и прекъсва обременителната безкрайна верига от раждания и смърти. Ето защо много индуси, усетили края на живота си, идват с последни сили тук, за да издъхнат на каменните стъпала на свещения град, да умрат тук, за да не умрат вовеки, да се освободят от тленното и да постигнат истината и така да се слеят със Светлината?

Вървим ние из този древен град и аз постепенно разбирам, че това, което виждам, е само върхът на необозрим каменен храм, погребан в дълбините на времето. С всичко в Индия е така - видимото е само незначителна част от невидимото, само фрагмент от невероятните пластове на миналото и бъдещето, слаб светлик на хоризонта между бездната на морето и бездната на небето. Усещам в себе си радостното съзнание за това сред тежкия пушек на погребалните клади - някои лумват сега, когато спираме до тях, и върху дървата са положени покойници, завити от глава до пети в оранжеви савани с отпечатани на тях ведически текстове. Други вече са нетърпимо гореща жарава, черна под яркото слънце, сред която личат почернели овъглени човешки останки. Погребението тук не е интимен акт, кремацията се прави всенародно, на същите стъпала над Ганг, на които изпосталял аскет разяснява древните упанишади, майка кърми детето си, жени простират наръчи пране, голи деца лудуват из водата, пепелив саду от Хималаите премята през врата си кобра с люспи от слънчеви искри? И над всички тях, над всички нас като апотеоз на вечното в борбата му с мимолетното се извисяват пирамиди, старателно нарязани и наредени дърва - за погребалните клади, които ще лумват тук и утре, и вдругиден, и докато свят светува, за да ни пречистят чрез огъня от себичния ни егоцентризъм и самодоволното ни високомерие?

http://duma.bg/duma/node/19256

Няма коментари:

Публикуване на коментар