Селинджър и Индия ( Salinger and India)

      Джеръм Дейвид Селинджър е американски писател, известен най-вече с романа си „Спасителят в ръжта“, публикуван през 1951 г , който му донася изключителна слава - оттогава досега, в продължение на 58 години, няма година в САЩ, в която романът да не е на стелажите с най - продаваните книги. Явно е обаче, че Селинджър има доста различно разбиране за известността, литературата и изкуството като цяло. След „Спасителят в ръжта” той написва „Девет разказа“ (1953) и поредицата от истории за членовете на семейство Глас. Интересното е, че на 45-годишна възраст, един от най-обещаващите
американски писатели просто спира да издава. Обяснява го с грубо навлизане в интимния му свят (интервю в „Ню Йорк Таймс”, 1974). През 1980, когато е вече на 61 години, Селинджър дава и последното си интервю и категорично отказва да говори повече през медиите. Десетилетия наред близките на Селинджър твърдят, че той продължава да пише усърдно, макар да е престанал да издава след разказа си Hapworth от 1965 г. Не му харесва известността - обясняват те - иска да пише за себе си, не иска да пишат за него. Неведнъж е съдил хора за нарушаване на тази забрана - през 1982 Селинджър има юридическа разпра с мъж, опитал се да продаде на национално списание фиктивно интервю с него, през 1985 г. възспира издаването на книга, в която са публикувани фрагменти от негови писма, а през 2009 г. завежда дело за защита на интелектуалната собственост. По същия начин не допуска негови творби да се филмират - отказвал е най-вероятно десетки пъти на холивудски, европейски и независими филмови студиа (сред които има и директен отказ към Спилбърг) правото да се заснеме „Спасителят в ръжта”. Селинджър е абсолютно непоклатим в убедеността си, че нищо негово няма да се филмира, нито че светът ще види какво е написал след 1965 г. Какво оказва влияние върху Селинджър, за да се оттегли той в своеобразно отшелничество и изолация? Според мнозината литератори най-голяма тежест върху решението му да се оттегли от светската суета оказва интересът му към Адвайта ведната.  През 1952 г. след като прочита хиндуистки химни на духовния учител Шри Рамакришна, Селинджър пише до свои приятели, че в неговия живот е настъпила важна промяна. Той става последовател на доктрината на Адвайта веданта (учение, което проповядва тъждеството и единството между индивидуалната душа атман и вселенската – брахман; буквално означава „липса на второ“ или „недвойнственост“). По-късно двамата със съпругата му Клер Дъглас биват инициирани в системата и учението на Крия йога.

 Селинджър и Индия

© текст: Ирина Л. Галинская

© източник: http://iztoknazapad.com 

      На всеки читател на произведенията на Селинджър му става ясно, че когато търси еталони за любов, доброта и красота, той често се обръща към идеалите на античната и средновековна философска литература на Индия, а също така към идеите на индийското Възраждане с неговите стремежи да формира концепция за идеалния човек. Това в достатъчна степен е традиционно за американската литература като цяло. Р. У. Емерсън се е задълбочавал в философските откровения на „Ведите” и Бхагавадгита”. Б. Олкот е сравнявал идеята за „вътрешната светлина” на американските квакери с битуващата в свещенните  книги на Изтока идея за „просветление”. Х. Торо е превеждал избрани места от „Законите на Ману”, увличал се е по упанишадите. В. В. Брукс е писал, че „Ведите” и „Упанишадите”  са завладяли Торо, „като смерч, връхлетял го от далечните източни планини и пустини”. В. Л. Парингтън доказва, че влиянието на индийския философски епос се е осъществявало и опосредствено – чрез философията на Кант (редица положения на която се покриват с доктрините на източните философски учения) и с мистицизма на Бьоме.

Първите увлечения на Селинджър по древната индийска философия намираме в повестта „Преобърнатата гора” (1947). Нейният герой, поетът Рей Форд е последовател на Уитмън, по примера на когото въвежда в своята поезия елементи на „свещените мистични книги на древна Индия”. Рей Форд използва в свое  стихотворение едно любимо сравнение от индийския философски епос: „Не опустошена земя, а огромна преобърната гора , клоните и листата на която се намират под земята”. От тук и заглавието на повестта на Селинджър. Алегорията на преобърнатата земя може да се разшифрова при помощта на  един от най-употребяваните символи на древноиндийската  религиозна философска литература. Носители на знания и разум там се смятат „листата на растящото с корените нагоре дърво” – ашваттхa (ficus religioza). Образът на ашваттхa битува в индийския философски епос не само в качеството на просто сравнение (дърво-вселена), но и във вид на сложна метафора – дърво на пълното познание. Съгласно обяснението на този символ, дадено във философската част на „Махабхарата” и „Бхагавадгита”, преобърнатото дърво ашваттхa – това е вселената, чиито листа са същността на ведическите химни, така че, който познава дървото, познава Ведите. Тези същите листа са същността на съставните части на света – гуните. Издънките на ашваттхa олицетворяват човешките чувства, а неговите корени – човешките действия. Това дърво е вечно, непреходно, като самата вселена, то също така символизира и кръговрата на живота – веригата от рождения и смърт (самсара), привързваща човека към причината за всички земни страдания – колелото на съществуванието. Прекратяването на страданията, съгласно тази концепция, се постига чрез разкъсването на тази верига. В глава XV на „Бхавадгита” се казва, че дървото ашваттха може да бъде превъзмогнато, като с „меча на себеотречеността” се срежат „така разрасналите се корени”.

     Преобърнатото дърво, листата на което са скрити под земята, очевидно, символизира в повестта на Селинджър вселената, лишена от знания и разум. Образът „опустошена земя” е много близо до аналогичния образ на безплодна (waste land) при Елиот.

     Гората в брахманическо-будистката литература е образ на тъмните и греховните желания, унищожаването им води до освобождение (мокша). В будисткия канон (на езика пали) Дхаммапада” се говори за освобождаване от желания по пътя на унищожаване на гората:

„Изсечете гората, а не едно дърво. От гората се ражда страхът. Когато изсечете и гората и храстите, вие, о бхикшу, ще станете свободни”.

     По този начин, разкривайки философското значение на древноиндийската метафора (вселената е само съсредоточие на греховните човешки желания и действия,  тя, уви, е лишена от мъдрост и знания) е възможно да се разшифрова елемент на тайнопис в стихотворението на героя на повестта „Преобърнатата гора”. Опитите за разшифроване на символа „преобърната гора”, които се срещат в американската критика, вървят в други направления. У Френч, например, вижда в тази алегория доктрина за освобождаване на художника от всяка отговорност пред обществото, а Ф Гуини и Дж.Блотнър разглеждат образа „преобърната гора” от позицията на фройдистка символика.

 

       Селинджър е гледал на повестта си „Преобърнатата гора” като на неуспешна, доколкото е протестирал против повторното и отпечатване в списанието „Космополитън”, но не прекратил търсенията си  на средства на философски тайнопис в богатия архив на древноиндийски символи. Неговите следващи произведения свидетелстват не само за дълбоки познания в индийската философия, но и сериозно изучаване на древноиндийската теория на литературата, на санкритската поетика. В нея,както и в източните философски учения, Селинджър го привлича преди всичко нейното общочовешко съдържание, предлаганата от нея възможност за обобщение на едни или други жизнени явления, за анализиране на причините за човешките страдания и търсенето на пътища за избавление от тях. Опитът да синтезира някой философски възгледи на Изтока и Запада като приложи основните закони на древноиндийската поетика, обуславя сложната естетическа природа на произведенията на Селинджър.За това, че на съвременния етап литературата може да използва достиженията на древноиндийската поетика са писали много изследователи. Известния английски санкритолог А Кейт специално изследвал въпроса за заинтересоваността на европейците от индийската поетика. Той напомня, Гьоте високо е ценил творчеството на Калидаса.

       Има основание да се предполага, че вниманието на Селинджър към въпросите на древноиндийската поетика е било привлечено от работите на известния индийски санкритолог Сушила Кумара Де. През 1947 година С. К. Де публикувал статията „Някои проблеми на санкритската поетика”, в основата на която са били положени негови лекции прочетени в Бомбайския университет, в които той разглежда древноиндийската поетика от гледна точка на съвременната естетика. Един от главните въпроси на статията бил въпросът за съответствието на съдържанието и способите за изразяване на поезията (т.е, формата). Древноиндийските теоретици считали, че съдържанието на истински поетичното произведение трябва да има два слоя: част, изразена с думи и част неизказана, но подразбираща се (сугестивна), произтичаща от изразената. Колкото по-добре са скрити възгледите на автора, толкова по-добре е за произведението на изкуството. Но тези скрити, неизказани възгледи (неизразената, а подразбиращата се част) въобще не представляват нещо мъгляво, напротив, те трябва да бъдат ясно свързани с изразената част. Сугестивната поезия е нещо повече от  обикновената образна метафорична реч (последната в някакъв смисъл спада към изразената). Сугестивното в поезията не е пряко изразено, то е скрито, но е, по израза на С. К. Де „душата на всяка поезия”. Изразеното и неизразеното формират неразделимо единно органическо цяло. Затова тяхното схоластическо разделяне може да бъде полезно при граматически анализ, но едва ли ще помогне за разбирането на произведението. „Поезията е цяло, но не част, защото съдържанието е форма, а формата  не е нещо различно от съдържанието”. Така излага С. К. Де разбирането си за същността на поезията на основоположниците на древноиндийската поетика. Самият С.К.Де считал, че целта на поетическото произведение е да изведе за известно време читателя от живота и да го отведе в сферата на чистата наслада на „ненакърненото духовно съзерцание”.