неделя, 14 септември 2014 г.

Да бъдеш пеперуда или човек на мига


 © Текст и снимка: Elenikindia
©  статията е публикувана в брой 4 на сп. Алтернатива


       • Богът Амбиция

      „Насочи се към нещо по-перспективно” – бяха думите, които най-често чувахме от роднини и приятели, когато бяхме кандидат-студенти. Десет години по-късно песента звучи по сходен начин, но с нов рефрен. „Няма ли най-накрая да си намерите сериозна работа?” Да правиш нещата, които обичаш явно никога не е минавало за сериозна работа. Нито пък отговорът, че това те прави щастлив. От момента, в който записахме специалност Индология в СУ приехме бремето, което неминуемо идва с това да изучаваш нещо нестандартно и неконвенционално – бремето да вървиш по неотъпкан път и да ти внушават, че си вечно недорасъл, витаещ в облаците Малечко-Палечко. Обществото иска от теб да бъдеш Гъливер. То щади великаните, но презира лилипутите. Колкото повече са твоите желания и амбиции, толкова повече се увеличава и ръстът ти… поне в хорските очи.   
       Винаги ни е било странно що за система ще измерва човек единствено и само по амбициите, които храни, по професията и капиталите, които има и същевременно ще оставя понятия като щастие и здраве ( да не говорим за обикновените човешки достойнства) да бъдат последната дупка на кавала. Безспорно общество с нездрав ум. Но с времето установихме, че по-добре да си здрав и щастлив лилипут, отколкото богат и нещастен великан.

Едно от нещата, от които винаги сме бягали, и навярно това има много общо с озоваването ни в специалност Индология, е животът, белязан от серия от коловози – работа, семейство, почивка и после пак същото, при това в същата последователност. В такъв живот няма органичност, няма цялост и хармония. Може би затова никога не сме се кланяли на Бога на Амбицията, чийто храм е офисът, а свещаната напитка – кафето, защото тежка е участта, която сполетява нему вярващите или както казва Ерик Уайнър: „Едва когато остареят и загубят сили, заровени живи в някой мизерен офис, тогава изведнъж им светва като библейска гръмотевица истината, че Бог Амбиция е един фалшив Бог и винаги е бил такъв.”

      • „Ами, аз съм тук просто за да не съм там“.

      Хората често ни питат кое кара нас и европейците въобще да си купуват отново и отново билет до Индия. Може би екзотиката, приключението и купона, просветлението, разноликата култура, древните традиции, „магията” и други тинтириминтири. Нищо такова. Всъщност зад фината шпакловка от отговори сякаш прозират думите: „Ами, аз съм тук просто за да не съм там“. Въпросът е кое е страшното на онова „там“. Богът Амбиция и великанщината – донякъде. Но не само. Когато Ганди казва, че съвременното общество ще страда от гибелта на селото, той намеква, че западната цивилизация ще ликвидира простотата на живота. А простота на живота има много общо с времето. Защото въображението, поезията, стойностното идват чрез съзерцание. А съзерцанието е присъщо само на тези, които умеят да притежават времето. Така стигаме до главната причина за нашето бягство от онова „там“, основният виновник да влизаме в храма, наречен Индия - Времето. Или по-точно бързината, с която се движи то. А може би още по-точно, с която го караме да се движи, защото какво е времето, ако не обикновена кола, която някои шофират като таратайка, а други като порше. Западният човек тича и се пъне да спасява невъзможни срокове, един вечен маратонец, надбягващ се за златен медал. Той е създал културата на бързите неща. На бързото производство, на бързите решения и резултати, на лесните пари, евтините просветления и нетрайните усещания. Дъвки, които дъвчеш пет минути и плюеш. Самите човешки същества сме станали дъвки. Използваме се и сетне се изхвърляме в тази система на „еднократна употреба”. Както казва Олдъс Хъксли: „Рекламните агенти си поставят само една задача – да убедят всеки и всички да бъдат екстровертни и толкова алчни, колкото е възможно, защото само вечно недоволните от себе си хора са склонни към прекарване на времето си по безумен начин и са готови да похарчат пари за тези вещи, които рекламодателите желаят да продадат.”

         • Да цениш времето

      Но когато се озовеш в Индия ( а защо не и в специалност Индология), установяваш с онази пленителна почуда, че не си си взел просто билет за конкретно географско място, а пропуск за свят с друг часовник механизъм. Свят, който очуква добре твоите доскорошни представи, подменя ненужните чаркове и те настройва на нови гъвкави като каучук обороти. И после пренасяш този ритъм у дома. Една от благословиите на досега ти с Изтока. Погрешно се смята, че хората със „сериозни професии” ценят повече времето. Те не ценят времето, а го измерват в пари, въобразявайки си, че с парите могат да си купят време. Един човек, който цени времето си не се състезава, не взима по две-три стъпала наведнъж, не претупва нещата, не иска да получи от всичко по много, не брои минутите и не мисли, че винаги закъснява, но най-важното не пилее миговете си. Тагор, индийският философ и поет казва, че пеперудата не отброява времето в часове, а в мигове, защото животът ѝ е съвсем кратък миг, но въпреки това изпълнен с красота и наслада. Един човек, който цени времето си, намира начин да го посвети на важните неща в живота – онези, които му носят удовлетворение, покой, сила и щастие. Един човек, който цени времето си, следва своето предназначение и прави нещата, които обича. Един човек, който цени времето си, процъфтява в своята същност, а не обслужва чужди интереси, мечти и стремежи, работейки неща, в които не намира смисъл. Един човек, който цени времето си знае, че и градът вечер щом заспи, сънува и въздиша по покоя на селото. Знае, че времето не е пари, а че всеки миг е печалба, тлъста и абсолютно чиста, необлагаема с ДДС. Всъщност последното не е съвсем така. ДДС има и то те таксува чрез усилията, които си положил, за да станеш пеперуда…да бъдеш лилипут, но щастлив лилипут.

ПС: А всъщност, знаете ли, че в хинди думата за „вчера“ и „утре“ е една и съща. Така е какво значение има, щом не става дума за „сега”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар