петък, 26 септември 2014 г.

Индийски полъх на българска земя

 © текст: Галя Краликова
  в-к Литературен вестник, брой 29, 2014

   Не искам и няма да прикривам емоционалното си отношение към творчеството на Елена и Николай. Защото това би означавало да залича въздействието, което успяват да предизвикат техните слова върху мен като читател. А не е ли в това смисълът? Пишещият човек да успява да влияе, да докосва – понякога нежно, друг път по-грубо – дълбините на нашата чувствителност, да ни накара да мислим, да губим спокойствие от всички нови размисли, породени от образите, които са изрисували в съзнанието ни майсторски подредените думи на авторите. Ето защо аз съм щастлива, че мога да подходя емоционално към написаното от двамата автори, понеже времето, отдадено на страниците от двете им книги, е дар за сетивата.
      
     В днешната реалност все по-ясно се долавя поривът за излизане извън „рамките“, желанието за надникване в „другостта“, която не е задължително враждебна и непостижима. А основното всъщност е да има кой да ни говори за нея, да успее да ни я покаже – друг начин на живот, друго мислене, друго световъзприятие. И най-важното – да ни помогне да видим, че „другият“ начин не е погрешен само защото не е „нашият“. Късметлия е българският читател, който вече може да поеме на това пътуване към „другото“ в компанията на такива „волни водачи“ като Николай и Елена. Двамата завършват специалност „Индология“ в Софийския университет и през 2008 г. заминават на двусеместриална специализация в Агра, Индия. Тогава се осъществява първият им реален досег до Индия. През 2010 г. се появява книгата им „Химикал, шоколад и две рупии“, чиито редове са набъбнали от емоциите и преживяванията, ознаменували този знаков период от живота на авторите. Година по-късно на мен като индолог ми предстоеше да поема по същия път, поне в географски аспект, тъй като Индия е дълбоко лично изживяване и убедена съм, е невъзможно да се говори за пълно припокриване на опита и преживяното. Тогава жадно попивах всеки ред и нямах мира от връхлитащите емоции, страхове и формиращи се представи. Сега, няколко години по-късно, когато сама съм се сдобила със своя „индийски опит“, още по-жадно се впускам в света на героите на „Прах от нозете“ в търсене на спомени и споделено усещане, водена от надеждата да се пренеса отново в далечния и вече познат свят. И ето че се оказа възможно. Пълнокръвието на всеки ред и емоционалната наситеност са толкова завладяващи, че сетивата ни се отварят и започват да пулсират с ритъма на света на всеки от героите. А този свят е реален, той ни дава ясен поглед върху различните аспекти от ежедневието на индиеца. И най-вече ни показва, че не можем, че нямаме право да обобщаваме. Авторите са достатъчно дръзки, за да ни накарат да погледнем извън „рамките“.

   
 Като индолог и човек, прекарал опреден период от живота си в Индия, аз често подхождам скептично към новопоявяващите се книги на „западняка“, решил, че Индия ще му подари Просветление. Колко банално! Разказите на „Прах от нозете“ обаче са абсолютният антипод на баналността. За изтъркани фрази и очаквани развръзки не може и да се помисли. Всяка дума е неразривна част от пъзела на въздействието, което оказват изкусно подбраните слова. А те рисуват пред очите ни реални съдби, съществуващ свят – различен, познат, далечен и все пак близък. Ели и Ники повеждат читателите си на път, който ще им донесе нови, неподозирано вълнуващи запознанства – с неколцина индийци, чиито истории разкриват богата гама от индийски съдби, принципи, виждания, перипетии. Несъмнено картината на днешна Индия, представена в тези разкази, е изключително автентична и жива, защото тя ни е поднесена от тези интелигентни, търсещи, мислещи талантливи млади хора, на които, убедена съм, можем напълно да се доверим за това, понеже те сами са взели прах от свещената земя на Индия.

     Чрез деветте разказа авторите успяват да обхванат пъстра гама от разнолики представители на индийското общество. Всяка от тези истории лесно се превръща в част от живота ни, като ни кара да се замислим, да съпреживеем съдбите им. Така имаме немаловажния шанс да се докоснем както до неукия шофьор или разносвач на храна, така и до съвременните образовани индийци, пред които все още стои нелеката задача да се опълчат на традициите. Толкова живи картини рисуват разказите, че е немислимо да се противопоставим на връхлитащите ни емоции. И най-вече – невъзможно е да останем безпристрастни и да не бъдем съпричастни. Всички усещания, които пропълзяват в нас, ни дават знак, че това не са непреодолимо далечни съдби, случващи се в почти несъществуващ в представите ни свят. Това всъщност е част от реалния живот на стотици милиони наши съвременници, намиращи се на няколко хиляди километра от нас. Няколко часа път със самолет ни делят от това да осъзнаем колко реален всъщност е „другият“ свят.
    Някога Селинджър създава своите „Девет разказа“ според правилата на санскритската поетика. Те са основани върху главни принципи в изграждането на индийската литературна теория, а именно учението за естетическа емоция раса и това за скрития смисъл дхвани. Ако решим задълбочено да проследим похватите, приложени от древната индийска традиция, то можем да открием съответстващите цветове на преобладаващия вид раса в текстовете на Селинджър. В разказите на „Прах от нозете“ обаче двамата индолози едновременно отдават нужното на традицията, загатвайки за модела на структуриране от древните текстове, но и се разграничават от установените правила, като отново правят крачка отвъд рамките. Сами заявяват, че цветовете на заглавията умишлено не съответстват на емоцията, предвидена за тях по традиция, и така дават свобода на себе си, а също и на читателя сам да открие емоцията, която му е донесла всеки един от разказите. Тук отпадат ограниченията, остава единствено свободата – свобода на възприятията и емоциите. А такива определено не липсват. Както и самата Индия, така и тези „нейни“ разкази пренасищат от контрастни емоции – никак не ни е трудно да се посмеем на забавните моменти, породени от фундаменталните различия с „другия“, които пък ни правят по-приемащи, лесно ще се просълзим от съдбата на жертвоготовния мечкар Пунджа, а другаде може пък и да се изчервим и свенливо да ни се прииска да прикрием очи с длани. И макар на моменти пиперливостта на езика да предизвиква тази реакция, това отново е предизвикателство, отправено към собствения ни обрамчващ срам. Но най-същественото е, че със своите емоции ние съпреживяваме този нов свят. Вероятно на някой незапознат лично с индийската реалност читател ще му се стори, че на места историите са доукрасени или преувеличени, тогава мога единствено да припомня думите на омайния шофьор Рави, че „в Индия така се случват нещата“.

     Деветте разказа в „Прах от нозете“ не са просто средство, което да ни отведе до екзотиката на далечна и непозната Индия. Те изпълняват ролята на медиатор между различни култури, светогледи, убеждения. Несъмнено ще задоволят интереса на жадните за нещо ново на пазара любители на индийската литература и ще пленят онези, които за първи път решават да се докоснат до Индия чрез книга. Произведенията на младите автори ни дават безценната възможност да достигнем до съвременния индийски свят по изключително естествен начин. Въпреки колоритността на текстовете, те засягат сериозни проблеми, залегнали дълбоко в днешното индийско общество. Вярвам, че всеки български читател, който не е имал шанса да се докосне до магията на Индия, ще бъде въвлечен в изключително емоционално пътуване – такова, което ще му разкрие културата, възгледите, ежедневието, традициите и проблемите на съвременна Индия. А за всеки от нас, който е имал щастието да вкуси от необятната другост на тази страна, разказите на Ники и Ели са онова магическо приспособление, което успява да ни върне усещането за предишни изживявания, да съживи спомените в съзнанието ни. А това е безценно. И се постига само чрез силата на словото, чрез думи, наситени с много истинност, емоции и енергия. Все по-осезаем е интересът към Изтока, а той не е просто моментно модно течение. Той е резултат на пробуждане – духовно, сетивно, съзнателно. И ние трябва да подходим отговорно към този процес на културно приемане. А за Индия е важно да се разказва, да има кой да разказва и да умее да го прави. Затова ни остава да се надяваме, че Ели и Ники ще продължат в същия дух – да говорят за „тъмната Индия“ и да го правят обективно, критично, непримиримо и с обич. Защото Индия е предизвикателство, тя не е само далечна, тя е и стряскащо позната, омагьосваща и задължаваща към вечна обвързаност, подлагаща ни на инициация, а преживяванията, които предизвиква, не бива да остават несподелени. И всеки, осмелил се да се докосне до нея, открива в същността ѝ житейски океан от истини, даряващ търсещия с опит.



Няма коментари:

Публикуване на коментар