Откъде произлиза думата санняса संन्यास (Origin of sannyasa)

© Elenikindia

Терминът отсъства от ведическите, както и най-ранните джайнистки и будистки текстове, но впоследствие се превръща в основен. Той се появява с утвърждаването на идеала за кармично избавление (мокша), това означава не по-рано от средата на първото хилядолетие от пр.Хр – ерата на Упанишадите. 

Появата на аскетите от типа „саннясин“ (човек, който извършва санняса") е резултат от радикалните социални, икономически и идеологически промени във ведическото общество. Леки форми на аскетизъм са познати и в епохата на Ведите, но крайният отказ от света, ритуала и обществото се явява истинска антитеза на съществувалия в продължение на столетия социален стереотип. 

Етимология на санскритската дума नास्तिक - "атеист"

© Elenikindia

Започваме да публикуваме на страницата си интересни, любопитни, забавни или необичайни по стил и съдържание откъси, истории, стихове, сентенции, етимологични анализи и въобще каквото ни впечатли от различни санскритски източници, с които с сблъскваме – от Веди до кавя (художествена л-ра на санскрит) През годините сме си набелязвали доста такива моменти и епизоди. 

Нека започнем с една интересна дума. На санскрит думата за „атеист” звучи така: नास्तिक (настика). Ако направим дисекция на това понятие, ще видим и интересната идея, заложна в него. 

Илоджи (Eloji - god of sexual prowess)

Ако се намирате в Западен Раджастан и видите изображение на мустакат здравеняк с приканващ поглед и неприлично голям пенис, запазете спокойствие, това ще да е един от образите на Илоджи – богът на сексуалното здраве и плодовитост, почитан особено много в пустинните области на Раджастан. Най-големият празник, посветен на Илоджи е Холи, когато раджастанци възхваляват неговата завидна сексуална сила. Мъжете, които страдат от импотентност или от безпощадната мимолетност на своите телесни наслаждения отправят молитви към Илоджи да ги дари с продуктивност и сексуална мощ, а бездетните жени прегръщат статуята на Илоджи с вярата, че ще ги дари с мъжко отроче. 

Вярва се също така, че Илоджи е същинският кум на всяка младоженска двойка. Нему принадлежи правото над всяка булка, затова първи получава прегръдка от нея в навечерието на първата брачна нощ.

Има ли по-хубаво нещо

Има ли по-хубаво нещо за един автор от това да вдъхновиш някой дотолкова, че той да седне със свой приятел от далечна Индия и да направят съвместен постер за и по книгата ти, а после да ти го пратят на съобщение, подкрепено с най-топлите и мили думи на благодарност...

Благодарим на Таня Илиянова и Субиной Дас за красивия подарък. С тяхно позволение споделяме творението, което толкова ни развълнува. Даже са отбелязани ключовите места от книгата...За коя точно ще се сетите веднага

За някои особени порядки (On some strange manners)

Индийските жени са пословично свенливи, но знаете ли, че в недалечното минало съществували немалко райони на Индия, в които жените се разхождали по без горнище на публични места. При това не било въпрос на вкус или избор, а на закон. Закон, който забранявал на индийските жени да покриват гърдите си. 

Защо Майка Тереза не спечелва индийските сърца (Mother Teresa never won Indian heart)

Всеки човек греши, това е така. Някой просто го правят системно, регулярно и преднамерено. Простено им е, нали са светци.  

Майка Тереза - една от знаменитостите в съвременната ни история, за която в Индия установихме с почуда, че калкутци имат не едно, ами цели две наум по отношения на дейността на основания от нея орден - "Мисионерите на милосърдието." 

Чели ли сте „Empire of the soul” на Пол Робъртс? Няма да забравя интервюто, което дава Майка Тереза за книгата му. Там тя споделя, че няма по-хубаво от това, че съществуват болката и страданието по света, защото това е велика и свята възможност за правоверните християни да докажат своето милосърдие и така да се единят с бога. Оттам целият разговор тръгва в тази насока - как гладните епидемии и чумите, на които тя е свидетел в Индия, са всъщност невероятна благодат, златен шанс за християнина да докаже своя алтруизъм. Вкусът, който остава след прочетеното е това, в което я обвиняват и много калкутци – маскираният като състрадание кариеризъм и фанатично преследване на една едничка цел – почетно място в светите небесни земи... 

Публикуваме една чудесна статия на "Капитал" по темата. Казва се "И тази майка също"...

Бронзовите фигури на Чола (The bronze statues of Chola)

Малцина западни скулптори - с изключение може би на Донатело или на Роден - са постигали чистата същина на чувствеността, предадена така превъзходно от скулпторите на Чола, или са внушавали такова усещане за тържеството на божествената красота на човешкото тяло. В начина на представяне на полуголите тела на божествата и на светците има смайваща яснота и чистота - с помощта на най-простички средства скулпторите подчертават техния дух и тяхната сила, радостите и удоволствията им, а също и взаимната им наслада от красотата им. В музея в Танджор човек може да види скулптурна група, в която Шива нежно се пресяга и докосва гръдта на съпругата си Ума-Парвати, която е гола - има само гривни на ръцете и на глезените и колан, който придържа тънка и прозирна пола. Другаде виждаме как той притиска носа си отзад към голите й рамене или докосва меката част на ухото й. Това е проява на типичния за епохата на Чола сдържан намек за несравнимото еротично въздействие на бога, чието иконично изображение е фалическият символ и когото свещените текстове възхваляват за продължаващите му с хилядолетия любовни подвизи в Хималаите. В някои храмове в Тамил Наду последното действие на жреците, преди да затворят дверите на светилището, е да махнат обицата от носа на съпругата на Шива, за да не би богът да се закачи на нея и да се раздразни, докато се любят - акт, уверяват свещенослужителите, който осигурява съхранението и обновяването на Вселената.

След като големите южноиндийски храмове били построени, нерядко се оказвало, че големите каменни статуи от светилищата са прекалено грамадни, за да бъдат разнасяни. По тази причина през десети век в Южна Индия започват да отливат първите бронзови статуи на божества. Практиката се появява в дворците на владетелите от династия Паллава от Канчипурам, но под патронажа на техните съперници, царете от династия Чола от Танджор, скулпторите от региона довеждат това изкуство до съвършенство. Когато завършили строителството на своя голям династичен храм в Танджор през 1010 г. владетелите Чола дарили на новата постройка не по-малко от шейсет бронзови изображения на божества, две трети от които били подарени от Раджараджа I, а останалите - от неговите сестри, от цариците, от благородници и служители. Изключително умиротворени и пластични, тези бронзови статуи от епохата на Чола са най-великите произведения на изкуството, създавани някога в Индия. Те стоят безмълвни по пиедесталите си, но сърдечно разговарят с ръце с богомолците чрез беззвучния lingua franca на мудрите, тоест с езика на жестовете от южноиндийските танци. Вярващите виждат, че ръцете им са вдигнати за благословия и увереност, обещават закрила и дарове, и най-вече - брак, плодородие и плодовитост, в замяна на почит и преклонение, които безусловно са тяхно божествено право.

Вероятно образът на Шива Натараджа е най-великото художествено творение от времето на династия Чола. От една страна, Шива танцува триумфално след победата си над демоните на невежеството и мрака и за да достави удоволствие на съпругата си. На друго ниво на възприятие обаче - когато е с развяващи се сплъстени кичури коса и ограден от огън - Шива унищожава света с танца си, за да може той отново да бъде създаден и закрилян. В едната си ръка държи огън, символ на унищожението, а с другата бие барабанчето дамару, чиито звуци са знак за сътворението. Обновен и пречистен, посредством танца си Натараджа изважда света от гибелта и го води към обновлението в кръгъл символ на цикличната природа на времето.

Ето и още от изяществото на Чола:

Банганга (Banganga tank)

  © Elenikindia 

Ето едно място в Мумбай, на което човек може да намери сигурно убежище от градската шумотевица и оживление. Районът, разбира се, са хълмовете Малабар. В прикътаните падини ма Малабар се гушат най-живописните и уютни местенца - "Hanging gardens", от които се разкрива прекрасна гледка към разстлалия се нашироко мегаполис, „Кулата на мълчанието”, където парсите оставят телата на своите роднини да бъдат отнесени от лешоядите и разбира се, храмът Валкешвар и прилежащия към него тих водоем Банганга, които макар и вехти и позанамарени, са едни от най-светите места за Мумбай, предоставящи идеална възможност да оставите главите си да отпочинат. 

Трите скъпоценности (The Three Jewels)

© Elenikindia

Ей така разхождаш се по нищо и никаква пътечка, налягат те някакви парцаливи мисли, когато изведнъж насреща ти кой? "Трите скъпоценности" на Буда.  

Buddham sharanam gacchami 

Dhammam sharanam gacchami

Sangham sharanam gacchami 

Намирам убежище в Буда 

Намирам убежище в дхамма (учението на Буда) 

Намирам убежище в сангха (монашеския орден)

Чрез простия акт на изричане на тази формула човек обявява себе си за будист.

"Макар студени, изгарят те отвътре" (Gambler's lament - Rigveda X.34)

Играчът на зарове (X.34) е уникален химн от ригведическия свещен корпус. Отличава се от останалите химни с това, че не представлява типичните за паметника възхвали (стути) към конкретно божество. Тук е налице молба, отправенa към игралните зарове. 

Езикът и стилът на химна се характеризират със силна изразителност и образност. Преплетeна е както личната идентификация на слушателя с героя-играч, така че той сам да се превъплъти в персонажа и да преживее болката, разочарованието и страданието от хазартната зависимост, което пък се редува с моменти на обективна равносметка и съпричастност като на човек, наблюдаващ отстрани. Играчът се опитва да се противостои на зова на заровете, но както по всичко личи, му е изключително трудно.

Химнът според мнозина ведолози спада към магическите молитви. От една страна илюстрира мощта на заровете и тяхната магия, а от друга представлява магически акт на освобождение от властта на заровете. (Русева) Според други става въпрос за магия за осигуряване на успех в залозите (Бешам). Поемата би имала съвсем светски характер, ако не беше молитвата към Савитри в края й и съществената ритуална значимост на играта на зарове в брахманическата идеология.

Хазартът е заемал много важна роля в древността. Не случайно четирите еона (вселенски епохи) носят имената на термини от хазарта – крита (четворка); трета (тройка); двапара (двойка); кали (ек, единица). За зарове се използвали подобни на орехи плодове на дърво, известно като вибхитака. Играело се е с голям брой зарове, като целта била играчът да хвърли число кратно на четири (крита) – символ на златната епоха. 

Играта на зарове е имала огромно сакрално значение. Участвала е в не един и два обреда, като най-съществена е ролята ѝ в церемонията по коронясване на владетеля - раджасуя. Тогава заровете символизират посоките на света, а разиграването им е свързано с конструирането на битието, с подреждане и структуриране на космоса (Братоева). Участниците в играта символизират четирите съсловия. Царят сам по себе си не е играч, а зрител. Той не може да играе, защото от една страна би нарушил етичния кодекс, който не повелява на владетеля да играе недостойни игри, а от друга  защото владетелят трябва да е единственият вечен победител. Той е земно превъплъщение на бога-воин Индра. 

Играта подобно на ритуала цели създаването на порядък. Неспазването на строго зададените правила води не до обновяване на космическия порядък, а напротив до глобално унищожение. Това именно се случва при играта на зарове, описана във втора книга на епоса Махабхарата. Най-голямото прегрешение в случая се оказва нарушаването на забраната за участие на избрания престолонаследник. Така Пандавите начело с Юдхищира загубват царския си статут и биват пратени в изгнание.

По-надолу може да прочетете целия химн в превод  от санскрит на доц. Гергана Русева:


 

Райската градина на Керала - горите на Уаянад (Wayanad)

© Elenikindia & Vanya Topalska

Има райони, които агресивно и стремглаво са се хвърлили в новото хилядолетие и превръщат всичко в пари, молове и бизнес центрове, но има и такива кътчета като Уаянад, които сякаш са застинали във времето и пространството, сякаш те сближават с необозримата безконечност и те обгръщат с невинна чистота. Места, които веднъж съзрени, се врязват като томахоук в сърцето и при всеки спомен за тях, кървиш от носталгия.