петък, 16 януари 2015 г.

Бронзовите фигури на Чола (The bronze statues of Chola)


Малцина западни скулптори - с изключение може би на Донатело или на Роден - са постигали чистата същина на чувствеността, предадена така превъзходно от скулпторите на Чола, или са внушавали такова усещане за тържеството на божествената красота на човешкото тяло. В начина на представяне на полуголите тела на божествата и на светците има смайваща яснота и чистота - с помощта на най-простички средства скулпторите подчертават техния дух и тяхната сила, радостите и удоволствията им, а също и взаимната им наслада от красотата им. В музея в Танджор човек може да види скулптурна група, в която Шива нежно се пресяга и докосва гръдта на съпругата си Ума-Парвати, която е гола - има само гривни на ръцете и на глезените и колан, който придържа тънка и прозирна пола. Другаде виждаме как той притиска носа си отзад към голите й рамене или докосва меката част на ухото й. Това е проява на типичния за епохата на Чола сдържан намек за несравнимото еротично въздействие на бога, чието иконично изображение е фалическият символ и когото свещените текстове възхваляват за продължаващите му с хилядолетия любовни подвизи в Хималаите. В някои храмове в Тамил Наду последното действие на жреците, преди да затворят дверите на светилището, е да махнат обицата от носа на съпругата на Шива, за да не би богът да се закачи на нея и да се раздразни, докато се любят - акт, уверяват свещенослужителите, който осигурява съхранението и обновяването на Вселената.

След като големите южноиндийски храмове били построени, нерядко се оказвало, че големите каменни статуи от светилищата са прекалено грамадни, за да бъдат разнасяни. По тази причина през десети век в Южна Индия започват да отливат първите бронзови статуи на божества. Практиката се появява в дворците на владетелите от династия Паллава от Канчипурам, но под патронажа на техните съперници, царете от династия Чола от Танджор, скулпторите от региона довеждат това изкуство до съвършенство. Когато завършили строителството на своя голям династичен храм в Танджор през 1010 г. владетелите Чола дарили на новата постройка не по-малко от шейсет бронзови изображения на божества, две трети от които били подарени от Раджараджа I, а останалите - от неговите сестри, от цариците, от благородници и служители. Изключително умиротворени и пластични, тези бронзови статуи от епохата на Чола са най-великите произведения на изкуството, създавани някога в Индия. Те стоят безмълвни по пиедесталите си, но сърдечно разговарят с ръце с богомолците чрез беззвучния lingua franca на мудрите, тоест с езика на жестовете от южноиндийските танци. Вярващите виждат, че ръцете им са вдигнати за благословия и увереност, обещават закрила и дарове, и най-вече - брак, плодородие и плодовитост, в замяна на почит и преклонение, които безусловно са тяхно божествено право.


Вероятно образът на Шива Натараджа е най-великото художествено творение от времето на династия Чола. От една страна, Шива танцува триумфално след победата си над демоните на невежеството и мрака и за да достави удоволствие на съпругата си. На друго ниво на възприятие обаче - когато е с развяващи се сплъстени кичури коса и ограден от огън - Шива унищожава света с танца си, за да може той отново да бъде създаден и закрилян. В едната си ръка държи огън, символ на унищожението, а с другата бие барабанчето дамару, чиито звуци са знак за сътворението. Обновен и пречистен, посредством танца си Натараджа изважда света от гибелта и го води към обновлението в кръгъл символ на цикличната природа на времето.

Ето и още от изяществото на Чола:







Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...