петък, 16 октомври 2009 г.

Розовият град ( The Pink city )


© Еленикиндия, 2007

Едно добро начало
из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“


    Първият ни сблъсък с индийската железопътна система ще остави траен спомен в мен. Тъй като ни регистрираха като временно пребиваващи жители на страната, не можехме да се възползваме от бързите услуги на туристическите бюра, които издаваха билети на туристи за всяка възможна дестинация. Трябваше да се научим да пътуваме като всички останали граждани на Индия, което ще рече - да се редим за билети седмици преди заминаването, да си пробиваме път през тълпи от хора, да спорим и да се настъпваме, да попълваме формуляри, да ни връщат за други формуляри, да „удължаваме“ ръцете си със силата на мисълта, че да подадем формулярите на служителя, преди да е завалял пороят от други ръце, да не ни разбират, ние да обясняваме и пак да не ни разбират. Изобщо трябваше да се справим със суровата бюрократична индийска действителност. Оттук следваше, че се нуждаем от желязно планиране и железни нерви.

    След като най-накрая държахме първите си билети за отиване и връщане, хукнахме да издирваме перона за нашия влак. Открихме го и зачакахме. Скоро влакът се появи. Заехме стартова позиция. Влакът пристигаше, но не намаляваше. Гледахме безпомощно как вагонът ни профучава покрай нас. Индийци тичешком се добираха до влака
и се мятаха вътре. Какво ставаше тук? Нямаше време за размисъл. Инстинктивно се втурнахме към движещите се вагони. Разпръснахме се. Тичахме редом с влака. Всеки се мъчеше да се улови за дръжка на врата и да се издърпа нагоре. Индийци отвътре ни подаваха ръце. Щом се озовахме във влака, взехме да се оглеждаме да не липсва някой от нашите. Дали целокупният студентски колектив беше съумял да се качи невредим във влака? Въздъхнахме с облекчение. Да, всички бяхме налице.
В този момент осъзнахме глупостта си. Влакът намаляше, ли намаляше, докато изцяло уби скоростта и спря. Започнаха да се качват хора. Бяхме се подвели, че влакът въобще няма да спре, а той просто бил ужасно дълъг и затова е трябвало да се изнесе по-напред. Защо им беше тогава на ония индийци да тичат подир влака? Разбрахме защо. Просто хората предпочитаха да избегнат върволицата от слизащи и качващи се пътници и бързаха да заемат местата си. Повече нямаше да се водим по чужд акъл.
      Със стъпването ни на гарата в Джайпур, столицата на щата Раджастан, около нас се скупчиха тълпи от рикшаджии, които започнаха да ни прелъстяват с всевъзможни предложения. Гора от ръце тутакси ни стиснаха за ръкавите: „Свами джи, такси!“ , „Най-доброто, сахиб! Няма грешка!“, „Евтин, уютен хотел, бехан джи!“. Всички се представяха за „наши приятели“, готови да скочат в огъня заради нас. Загрижили си те като вълкът за овцете. От такива „приятели“ само глава може да боли и джобът да олеква. Затова избягахме и се спазарихме с един рикшаджия далеч от района на гарата. Той ни заведе до Деви Нивас – приятно и скромно хотелче, украсено с рисунки и освежено с цветя. Имаше и куче. При това охранено.

Групата ни беше шарена като индийска дреха. Нипон, будистки „хай-тек“ монах от Тайланд с блага усмивка и смирен поглед (“хай-тек“, тъй като притежаваше всички съвременни компютърни и технически устройства); Ян - чехът, с когото деляхме една стая в университета; Андреа - италианец с етиопска кръв, който приличаше на сикх заради гъстата брада и тюрбана на главата си; Чанад – унгарецът, който винаги намираше пътя; Кендзо – японецът с детски наивно лице; Аня – полякинята с големите амбиции и странния хинди; вечно ухилената Ирма от Литва; Ленка, която се интересуваше от спиритизъм и астрология и българската група от шестима души, които вечно гледаха в различни посоки.

От първите ни опити да бъдем сплотена група остана само доброто намерение. Разбра се, че всеки го дърпа нанякъде другаде. Пламнаха и първите искри – кой каква стая предпочита, къде иска да ходи, колко време ще остане там и тем подобни.


Разбира се, във влака е трудно да останеш сам и незабелязан.


Хотелчето, в което отседнахме бе истинско въплъщение на моголския стил и пословичното индийско гостоприемство.


Хайде всички в рикшата! Тук все още не знаем, че максималната вместимост на рикшата далеч надвишава четири човека:-)


Е, имаше и такива, които се возеха и в багажника...



И...щрак...първа групова снимка!


Пауновата врата - една от четирите порти на Сити палас,които се свързват с всеки от сезоните.


Тук реставрационните дейности се осъществяват с помощта на скелета от...бамбук.


Време за почивка под жаркото слънце върху куполите на Хава махал.


Долу животът кипи в цялата си пъстрота и очарователен хаос!


А може би хаосът е по-голям от пъстротата...


На улицата някои от хората са настроени дружелюбно и с радост позират за снимка.



Този "факир" обаче ни гони до края на улицата, за да изкопчи поне 10 рупии за безценния кадър.



На път за Храма на маймуните срещнахме не само маймуни. Тук можеш да се сприятелиш и с коза, прасенце, кокошка...


Маймуните са безбройно много и ако човек не иска да бъде ограбен от тях, по-добре да се запаси с фъстъци или друго лакомство, с което да ги подкупи.



Величественият Амер форт допълни представите ни за типичната раджастанска атмосфера.



Тук е най-подходящото място да се повозиш на слон и да чуеш традиционни раджастански песни от водача на слона.


На моменти си е дори страшничко да погледнеш надолу!


Жегата правеще изкачването по каменните стъпала трудно и недотам приятно...


Но наградата си несъмнено си струваше усилията!


И всеки намери своето място за уединение...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...