Снимки: Еленикиндия, 2007
Среща от третия вид
из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“
Орчха е малко градче на 18 километра от Джханси. Тъй като всички влакове за Южна Индия минават през Джханси, подозирахме, че ще са претъпкани до козирката. Оказахме се прави. Нямаше билети. Единствената ни възможност беше минути преди да се качим във влака да купим билети за „дженеръл клас” (обща класа) и да се надяваме, че ще издържим четири часа.
„Дженерал клас“ бе меко казано любопитна гледка. Хора стърчаха от всички отвори на вагона, докато други почти седяха върху главите на останалите. Представете си цял вагон, препълнен подобно на софийски автобус от градския транспорт в понеделник сутрин, умножено по десет, и ще ви стане ясно.
С появата на нашия влак надеждата да се качим в най-ниската класа се стопи. Тълпи от хора заляха входовете още преди пътниците да успеят да слязат. Трябваше тутакси да вземем решение, защото влакът нямаше да ни чака. Какво да правим - решихме да си опитаме късмета в следващата класа. Бяхме виждали много индийци да правят този трик. Качваха се в по-горна класа с обикновен билет и доплащаха на кондуктора. Той не гарантираше, че ще им намери място, но поне ги оставяше на мира. Шмугнахме се ние в спалните помещения и се настанихме на земята до тоалетните. Миризмата не беше от най-приятните, но бяхме доволни, че сме на широко и че през отворената врата се разкривахa хубави гледки на оризища и памукови полета.
Пътувахме си спокойно, когато по някое време пред нас се разкри странна картинка.
Някакви моми със стройни като фиданки снаги потупваха всеки пътник от мъжки пол, дори събуждаха спящите и пляскаха с ръце в жест с отявлен сексуален подтекст. Резултатът беше смайващ! Всеки пътник бъркаше в джоба си и вадеше рупии. Онези се държаха като уличници, но не разбирахме защо мъжете им даваха пари. Като ни приближиха, установихме, че това не бяха никакви моми, а нагримирани мъже в женски дрехи. Ужас! Гледаха с лукав и блуден поглед. Едната протегна ръка и понечи да пипне Ники. Скастрих я овреме и ѝ извиках грубо: „Не барай!“ Думите отскочиха от дебелата черупка на безсрамието ѝ и тя, тоест той, се изхили и посегна повторно към Ники, който през това време гледаше в недоумение. Тогава я цапнах по ръката и ѝ рекох: „Ние сме семейство, нямаш работа тук!“ Другият, по-младият, също довтаса. Взе Ники за хиндустани, сиреч за местен, и отново посегна към него. Не виждаха ли, че така само раздухват жарта в гърдите ми. Аз сбърчих вежди и това окончателно ги отпрати. След минути доприпка Ян, който ни каза, че това били хиджра, хора от „третия пол“.
– Повечето са мъже, които се държат като жени и в по-редки случай са хора, родили се с двуполови органи. За истински хиджри се смятат тези, които са кастрирани или тези, които минават през болезнен ритуал за премахване на мъжките гениталии. Операцията се приема за ритуално прераждане, а след нея в по-редки случаи се извършва вагинопластия - обясни ни той.
От него научихме и защо индийците, които инак се скъпяха да дават пари на просяци, сега празнеха джобовете си.
– Обществото никак не уважава хиджрите. Затова те нерядко стават обект на насилие и тормоз. Но мнозинството се плаши от тях, защото се вярва, че клетвата на хиджра притежава изключителна сила. Тези, които не им дават пари, рискуват да станат импотентни. От друга страна щедростта се възнаграждава с благословия за доброчестина и плодородие. Затова щом чуят за сватба в селото, хиджрите се самопоканват и никой не дръзва да ги отпрати.
Ако това беше истина, аз май бая ги разсърдих. Но пък и те си го търсеха.
Бяхме достатъчно далеч от тълпите от туристи...
И не можехме да останем безразлични към спокойствието и красотата.
Мястото, където се сливат реките Бетва и Джамни бе едно от най-прелестните и уединени кътчета не само в Орчха, но и в цяла Индия.
Там срещнахме още един верен приятел. Рижавата сладурана ни следваше неотлъчно и зорко бдеше за опасности по пътя.
Забавлявахме се като деца в реката...
...и в гората.
Няма коментари:
Публикуване на коментар