събота, 24 декември 2011 г.

Животът е низ от подробности



© Анна Димова

Когато за пореден път се препъна в някой „вечен” въпрос – коя съм аз, какво правя на тая земя, какъв е смисълът на всичко – зная, че това е знак за криза: духовна, емоционална, всякаква. По тези въпроси разбирам, че нещо, което до вчера ме е изпълвало със смисъл, се е изчерпило. Нещо, което досега е било важно, вече не е. Някаква моя опора се пропуква – вероятно защото е остаряла. И трябва изградя нова, да си обновя понятията, да се разделя с представата за нещо и да си измисля друга.

Когато съм щастлива, никога не си задавам подобни въпроси. Тези въпроси са винаги тревожни, а когато човек е щастлив, не си задава тревожни въпроси. Когато съм щастлива, не искам нищо друго, освен да бъда такава максимално дълго, по възможност вечно. Щастието е като да караш по идеално прав и гладък път – пускаш кормилото и просто се наслаждаваш на усещането за движение и на гледката. Без да внимаваш за дупки и завои, без да се взираш за скрити в храстите полицаи или пияни шофьори в насрещното, без да се чудиш дали имаш достатъчно бензин, в ред ли са ти документите и какъв е този особен звук от мотора. Без дори да се питаш къде отиваш, нито какъв е смисълът да се движиш точно по този път. Този въпрос се появява винаги по време на дупка или рязък завой, при полицейска проверка или сблъсък с подпийнал тип. Когато почне да свършва бензинът или моторът просто спре. Общо взето, все гадни неща.

Последния път, когато ме нападнаха подобни въпроси, беше преди няколко месеца. Тогава един от най-близките ми приятели умря. Внезапно. Пръснало му се сърцето – от раз, дори не е разбрал какво му се случва. И макар да си въобразявам, че съм „приела смъртта” (дали?), тази новина ме свари напълно неподготвена и до такава степен ме извади от равновесие, че буквално се разпаднах.

Прекарах трите дни до погребението, редувайки плач, вцепенение, гледане в една точка,
опити да говоря с наши общи приятели, самообвинения, че не намерих време да му подаря онази книга, дето специално му я купих и че през последната седмица не го попитах как е (сякаш това е щяло да го опази жив). Скоро тези емоции еволюираха в тежка екзистенциална криза, която просто ме смаза – не можех да проумея какъв е смисълът да се случи това? Защо точно той и толкова млад!? Как така ще умре, умът ми не го побираше – ей така, вчера го имаше, днес го няма. И най-кошмарният въпрос: какъв беше смисълът да го има, щом вече го няма? Рано или късно всички ще умрем – тогава защо изобщо да живеем?

Толкова зле не се бях чувствала от години. Болката от личната ми загуба някак се смеси с ужаса от очевидното безсмислие на всичко. Смъртта сякаш внезапно се вряза в насрещното по пътя, с челен удар нахлу и превзе цялото ми същество, лишавайки от смисъл живота – както моя собствен, така и земния изобщо. Каквото и да си говорим, всички дълбоко и инстинктивно вярваме, че сме безсмъртни, макар рационално да знаем, че не сме. Вярваме, че и близките ни са безсмъртни – нашата любов е като „печат на безсмъртието”, с който са белязани всички, които обичаме. И смъртта е тежка обида, която с един удар ни превръща от безсмъртни божества в малки, тленни и жалки купчинки нетрайна плът. В това няма смисъл. Точка.

Първоначално реших да не ходя на погребението – смятах, че няма да го понеса. Не можех да си представя как ще гледам любимото си същество в ковчег. Сърцето ми нямаше да издържи гледката, а и исках да го запомня жив. От друга страна не исках да изглеждам малодушна в собствените си очи. Дължах му този последен жест на почит – ако толкова си обичал някого, е редно да можеш и да го „пуснеш”. И да се сбогуваш достойно. След кратка, но тежка вътрешна борба, реших да отида.

След церемонията в църквата, формалностите и съболезнованията към близките му, дойде най-страшният момент – спускането на ковчега в гроба. В този момент аз самата също бях мъртва – вече нищо не чувствах, само безучастно наблюдавах. Ковчегът беше закрит, опитвах се да си представя тялото вътре, през главата ми като виелица се извиваха спомени как съм прегръщала това тяло, как то е имало глас, който съм слушала, пръсти, които съм докосвала, изричало е думи, които съм попивала, които са ме ядосвали, разплаквали, възхищавали, вълнували, успокоявали. Тяло, което е вървяло до мен по „Графа”, пило е бира срещу мен на масата, набирало е номера ми, за да ми позвъни, писало е онези остроумия във фейсбук, които сега така нелепо ще го надживеят. Опитвах се някак да приема тази идея, застанала пред пресния гроб – смазана, празна и обезсмислена.

И тогава внезапно ме блъсна мирис на здравец. Преди това по парцела е имало цели туфи здравец, които сега гробарите бяха насекли с лопатите си. Огромни коренища и листа се бяха смесили с прясно изкопаната пръст. Беше краят на май, пролетта беше лумнала навсякъде и беше заляла всичко наоколо. Над гроба – дървета и млади листа, а през мекото зелено се промушваше слънце. Гальовно, пролетно слънце, което милваше земята, топлеше я - и сякаш не можеше да различи гробището от парка.

Бях като замаяна, живот и смърт изведнъж се смесиха, сляха се в едно неразчленимо цяло. Винаги съм вярвала, че това са двете най-противоположни неща на света, които абсолютно се изключват взаимно. А сега изведнъж осъзнах, че не мога да различа докъде свършва едното и къде почва другото. Тази толкова жива земя, в която покълваха семенца и избуяваше трева, се готвеше да прегърне едно мъртво тяло. Човешките ридания се сливаха с чуруликането на пролетни врабци. През сянката на смъртта се промушваше слънце. И точно тук, насред гробищата, ме заля този мирис - гъст, дълбок, упойващ мирис на пръст и здравец. Мирис на живот.

Не, този мирис не излекува скръбта ми, нито отговори на въпроса за живота, смъртта и смисъла. Не съживи приятеля ми, нито утеши близките му. Но ме изтръгна от вцепенението, премести фокуса, задраска въпроса. И върна живота в мен.

Животът е низ от подробности, обича да казва мама. Това е най-важната житейска истина, която зная от нея – най-фундаменталната и изстраданата, най-много пъти проверяваната и доказваната. Подробностите са котвата, за която се хващам, когато почна да се давя в тежки философски дилеми. Това, което може да отрови деня ми, са винаги подробности – начумерената служителка в данъчното, протеклият покрив, един несръчен жест и плувналата в кафе клавиатура. Това, което прави деня ми щастлив, са също подробности – усмивка от непознат, цъфнала клонка, любим глас, тих есенен дъжд и котешко мъркане.

Защото въпросът коя съм аз и защо съм тук е от друго, абстрактно измерение, в което мен ме няма. В това измерение го няма животът ми – такъв, какъвто е тук, в този момент. Този въпрос не понася подробностите, а именно те са нишките, от които е изтъкан живия живот. Те са буквите, с които е написана Книгата на живота, но и буквите, с които тя може да бъде прочетена. Затова и възможните отговори не ми вършат никаква работа тук и сега, дори и най-гениалните. Единственият смисъл от този въпрос е сепването, което ме кара да се вгледам по-внимателно в подробностите. И да забележа смисъла в тях.

Подробностите – дребнички, наглед незначителни прашинки от битието. Да нахраня котката, да полея цветята, да купя мляко, да си допиша текста и да го предам в срок. Да изпека хляб, да подредя красиво масата, да прегърна любимия мъж. Да се обадя на мама и да й кажа, че я обичам. Може би най-важната подробност.

Да, това, което прави подробностите толкова важни, е че те винаги са свързани с някого или нещо, което обичам. Всеки дребен детайл от делника, дори най-досадният и незначителният, е невидима нишка, която ме свързва с някого. Да си платя сметката за телефона означава да мога да чувам гласа на някого. Слагам си малко червило, за да съм хубава – за някого. Трябва да си купя нови обувки, за да мога да стигна до някого. В момента пиша за някого. Дори когато просто мълчаливо съзерцавам снежинките по прозореца, те имат смисъл, защото мисля за някого. Чакам някого. Изпращам някого. По-късно ще разкажа за тях на някого.

Животът е по-голям от мен и знае по-добре от мен. Няма нужда да бъде обясняван – той просто ромоли като поточе, криволичи, движи се нанякъде. Докато се опитвам да прозра „голямата истина”, животът кръжи наоколо като мушица и ме дърпа при себе си в милиардите си превълпъщения – като капка дъжд, гръмотевица, котешка муцунка, цвете на масата, топла ръка, телефонен звън, писък на линейка, сметка за тока, трошички хляб по покривката, аромат на пролет. А аз наистина не зная коя съм аз и защо съм тук. Зная само, че когато почна да си задавам тези въпроси, значи пропускам важни подробности. Например да звънна на татко и да го попитам как е. А после да полея здравеца.

http://www.anna.dir.bg/_wm/news/news.php?nid=336784&df=45&dflid=3

Няма коментари:

Публикуване на коментар