"Наведох се напред и пуснах ръката си, така че да усещам камъка. Взрях се изпитателно в човешкото същество в обвивка на прокажен от другата страна на масата. Гласът ми беше сериозен, припрян.
— Защо, Дас? За Бога, защо? Защо точно капаликите? Защо този непристоен епос за Кали, завърнала се да управлява света, или каквато там друга тъпотия сте написали? Навремето бяхте велик поет. Пеехте песни в прослава на истината и невинността.
Думите ми прозвучаха блудкаво, но не знаех как другояче да го кажа.
Дас се облегна тромаво назад. Дъхът му изхриптя в отворената уста и ноздрите. „Колко може да живее човек в такова състояние?“ Там, където плътта не беше разядена от болестта, кожата изглеждаше почти прозрачна и чуплива като пергамент. Откога ли този човек не беше виждал слънчева светлина?
— В Богинята има невероятна красота — пророни той.
— Красота в смъртта и тлението? Красота в насилието? Откога, Дас, един ученик на Тагор пее в прослава на насилието?
— Тагор беше сляп! — В съскащия му шепот се долавяше нова сила. — Тагор не виждаше. Може би в миговете преди да издъхне. Може би. Ако тогава беше прогледнал, господин Лучак, щеше да се обърне към нея. Всички би трябвало да се обърнем към нея, когато Смъртта влиза в спалнята ни и ни хваща за ръката.
— Бягството в някаква вяра не оправдава насилието възразих аз. — Няма да оправдае злото, което възпявате…
— Злото! Хааа! — Дас изплю на пода жълта храчка. — Вие не знаете нищо. Злото. Няма зло. Няма насилие. Има само власт. Властта е единственото организиращо ръководно начало във всемира, господин Лучак. Властта е единствената истина, която съществува изначално. Всяко насилие е опит да се упражнява власт. Насилието е власт. От каквото и да се страхуваме, то ни плаши, защото някаква сила упражнява върху нас властта си. Всички се стремим да се освободим от страха. Всички религии са опит да се постигне власт над сили, които биха могли да ни подчинят. Но Тя, господин Лучак, е единственото ни избавление. Само Онази, Която поглъща душите, ни носи абхая мудра и разсейва всеки страх, защото именно Тя държи върховната власт. Тя е самото въплъщение на властта, сила извън времето, напълно неразбираема за нас.
— Това е отблъскващо — казах аз. — Евтино оправдание на жестокостта.
— На жестокостта ли? — засмя се Дас, все едно в празна урна се търкаляха камъни. — Жестокостта? Дори един сантиментален поет, който дърдори за вечни истини, със сигурност знае, че онова, което наричате жестокост, е единствената истина, призната от вселената. Животът се крепи на насилие.
— Не съм съгласен.
— Виж ти! — Дас примига два пъти. Бавно. — Никога ли не сте вкусвали от виното на властта? Никога ли не сте прибягвали до насилие?
Поколебах се. Не можех да му кажа, че почти целият ми живот се свежда до безкрайното усилие да усмирявам нрава си. Господи, за какво изобщо говорехме? Какво търсех тук?
Няма коментари:
Публикуване на коментар