вторник, 7 октомври 2014 г.

Откъс от "Зелено", Прах от нозете


    "Аз сефте срещнах мечка, когато бях малък. Тя бе тая, дето поръча срещата, щото ако знаех, онзи ден нямаше хич да мръдна от къщи. Тогава я имах я нямах десет години, не помня. По онова време нас дечурлигата много ни плашеха със зверове и духове. Само да чуехме шер или бхалу*, и гащите ни се разтреперваха. Като тръгвахме на път, си повтаряхме: „Само мечки и тигри да не срещнем, всичко друго ще посрещнем!” А няма да забравя татко Санджи, човек-планина беше, дваж по-едър от мен и хич не знаеше страх, та помня го как казваше: „Планината от сняг се не бои. Нали сте планинци, страхът е за пилците, не за соколите.“ После потегляхме. 

     Някъде около Ганга Дашера** ще да е било. Юни месец. Бях излязъл от селото да ударя едно алайче до любимите си поляни. Имаше едно местенце, една поляна, пъстра като празнично сари, а дърветата, превили врат от плодове. Череши, големи колкото биволски очи и праскови сочни, ама сочни ти казвам и крехки - като ги разпориш, все едно ядеш бенгалско рибено филе.Чак лигите ми потичат, като се сетя. А навред едни бръмбари, щурци и свирачи, дето се надварват по цветове и музикални умения.

      Така обичах да се въргалям едно хубаво по треволяка, че ако речеше човек, можеше билков чай да свари от дрехите ми. Истински хималайски чай, не тия днешни залъгалки в цветни целофанчета от магазина на Раджу на Донгра базар. Казвам ти, хубав, силен чай. Само с едно изстискване на вълнения чорап лекувах туберкулоза. И чумин цяр можех да ти открия в някоя закътана гънка или заплетено възелче от дрехата си. Често ходех там, като ми пристържеше отвътре, нали знаеш как свири песента на глада. Като оркестър по време на Суи Мата Мела. Е, при нас често свиреше. Само децата бяхме осем ненаситни гърла. Баща ми и майка ми не смогваха да нахранаят ни себе си, ни родителите си, какво оставаше за децата. Ама недоимъкът ни отрака. Научи ни на много неща. Че храната няма крака, за да дойде при теб, ти сам ходиш при нея. Че ако искаш да си като тигър в яденето, трябва да си тигър и в работата. И най-важното, че трудът никога не отива нахалос. За способните и упоритите Лакшми е не богиня, а слугиня. Така ме учеше бащата.
     Добре ме научи той, но още по-голям баща ни бе сиромашията. И когато виждах как последният залък си заминава в празното стомахче на мой брат или сестра, аз като по-голям и разбран преглъщах горчилката, здраво я държах зад езика си и стисках да не вземе да се процеди между зъбите, а после гладен хуквах да диря нещо из гората. Що да правя, ходих да залъгвам глада с горски плодове, да слагам капани за зайци и птици. Бог да ми прости, дори съм крал, ала не за себе си, а за сестрите. Не можех да гледам как гладът изсмуква сока в жилиците им, как краде блясъка в очите им и реже с трион, тъй на две, техните стомахчета. Ако можех и душата си бих продал за едното щастие да ги видя сити. Аз криво-ляво издаянвах, ала за тях болеех най много.
      Един следобед отидох да се боря с малините. Всички сили хвърлих, ама тия зверове пак ме тръшнаха на земята. Така здраво се натъпках, че колана си охлабих и пак трудно дишах. Натъпкан като чувал с памук се изтегнах под един клонест кедър. Откъртил съм, а отде да знам, че откъм долчинката се задавал един мечок. Що е чинил там ли? Сигур и на него тез поляни са били любими за следобедна закуска.
      Не съм чул кога се приближил, щото като отворих очи вече беше хептен близо – на пет-шест крачки от мене. Ни клонче изпука, ни шумка изшумоли. По- тих от змия. Ако не беше една сврака да се обади, нямаше и да разбера, че мечокът е там. Като отворих очи, си помислих, че ми се е присънило. Надявах се да е така, но не!... Пред мене наистина стоеше кала бхалу, черна мечка. А трябва да знаеш, че черната мечка е по-урсуз от кафявата. Както някой път ѝ скимне да нападне коза или муле, не знаеш дали няма да начеше и твоята гърбина. Виждал съм да прекършва врата на воден бивол, да напада маймуни и глигани, да гони глутница вълци, а веднъж видях да обръща тигър в бяг. Не я знаеш на кой ще си изкара яда или дали няма лошо пиянство. Раниш ли я, пиши се заминал. Ще те гони до смърт. Убиеш ли нейно малко, имай предвид, че помни като слон и все някога ще те докопа. Нали помните преди години имаше една пощуряла мечка в района, дето мъстеше за своето мече. Ден и нощ мореше жителите на Бари Дехра. Уби осем преди да я намерят и обесят. Случват се и такива неща. Но рядко без човешка вина.
        И тъй, като я видях на един човешки бой от мен, очите ми станаха на чапати. Космите ми станаха на борови иглички. Главата ми се замая все едно съм с треска. Знам една поговорка: „Ако насреща ти е буболечка, бий се като мечка!”, сиреч никога не подценявай душманина, ама не са измислили поговорка какво да правиш ако насреща ти застане мечка? Тогава и да се биеш, и да не се биеш, в нейните очи все си оставаш мижава буболечка. Какво да правя? Нали викат, че като се тресе Земята, да се хванеш за Небето. И аз тъй замолих Яма***, ако не да ме избави, то барем по-бърже да ми изтръгне душицата. И тогава видях, че мечката май още не ме бе усетила. Въртеше глава ту наляво, ту надясно и душеше въздуха. Дойде ми наум: „Няма да мърдам, дано ме вземе за пън“. Аз и бездруго се бях вкоренил в земята и като нищо щях да я забаламосам, че съм пън. Ама ядец! Таман си го рекох, и тая като се втренчи в мене. Сякаш нож ми опряха в гърлото. Да не бях поглеждал, щото в тоя момент оцапах вълнените гащи. Стиснах очи, затаих дъх и взех да си повтарям наум: „Аз съм дънер... дънер съм... дънер!“. Мечокът се приближи. Уф, като ми дъхна, щях да лъсна петалата. Топла и остра воня ме блъсна в носа като че ме издумка белгари!**** Мечокът взе да ме души. Бхагван, да можех да потъна вдън земя! Мозъкът ми трепереше като лист и се блъскаше у черепа. Нейде да сте виждали треперещ пън? Е, и аз не съм. Надали и мечката бе виждала. Ама сигурно като ме видяла какви жалки опити правя да се „вдървя”, решила да се смили над мен. Мисля, че по някое време съм припаднал. Намерили ме няколко жени от селото. Едвам ме изкоренили от онова място под кедъра. Бил съм се вкопал като мишок. На местата, дето съм стискал земята, зеели две големи дупки. Все едно къртове били ровили...

* * * 

      Така разказваше Пунджа – дългогодишният горски служител в Чамба, а на масата около него се бяха скупчили половин дузина местни планинци, дошли на лаф-моабет в най-веселата и причудлива кръчма в Чамба - кръчмата на Моту Дебелия. Тя беше причудлива не толкова защото през тавана ѝ минаваше ствола на един огромен орех, който бе разпънал чадъра си от сянка над ламаринения ѝ покрив, а защото събираше местните образи и чешити. Махеш Посеркото, който не бе виждал сух ден в живота си, щото се посираше като се напиваше, а се напиваше, щом се събудеше. Хем Рам, местния акъллия, бивш даскал и настоящ чайвала, който имаше навика да цъка при всяка своя блестяща мисъл, разтегляйки крайчецето на устата си, като че някой издърпваше лявата му буза с рибарска кука, при което се отделяше звук подобен на онзи, който придружава работата на държавните служители, отлепващи плоските камъни от влажната глина на река Рави. Девендра, който вечно ходеше със смачкана, бих казал опустошена като царевица след градушка брада и се интересуваше от бръщолевенията на даскала, колкото леопард от крикет. Оджас, за него какво бих могъл да кажа освен че беше албинос – странност, която бледнееше пред ненависта му към чукх - върховната гордост на всеки чамбовец, ненадминато лютия местен сос от червени и зелени чушки с лимон и горчица, който караше и най-закоравелия турист да помни Чамба за цял живот.Танудж, който работеше и живееше в обществена тоалетна. Не се чудете, като оставите миризмата, която от отдавна не му правеше впечатление и това, че домът му представляваше стаичка, разположена между мъжките писоари и дамските клекала, човекът добре си живееше със своята съпруга и три деца. Бих казал бейски даже, защото изкарваше пари, лежейки в леглото и гледайки телевизия. Моту, който държеше кръчмата и имаше телосложението на Тунтун*****, а говоренето му приличаше на хъркане, хриптене или клокочене на вулкан, но не и на човешка реч и като се смееше, можеше да събуди и глухия англичанин Джими, живеещ в края на града.

    Но не за кръчмата и обитателите ѝ ни бе думата, а за горския Пунджа и неговите мечки. Играеше му ченето на него, не ще и дума. И от мечки разбираше - в това също нямаше спор. Пунджа беше от малкото мечкари в Чамба. От тези мечкари, дето се вричаха да убиват мечки само в крайна нужда. Милееше за тях повече, отколкото за някоя градска кокона. Затова и все още бе ерген, макар че минаваше четирийсетте. Хората не разбираха как така мечките му бяха толкова легнали на сърцето. Казваха, „То ако не беше оня случай..., надали щеше да е такъв.” Да, ако не беше..., щеше! Ако бе..., да не би! Хората въобще не го разбираха. Всички от града го знаеха, слушаха със захлас историите му, но това не им пречеше да се чудят на акъла му. Хем го уважаваха, задето познаваше мечките по-добре от всеки друг горски, хем не му хващаха много-много вяра на приказките и коментираха под сурдинка: „Пъстри лъжи в кошничка“ ; „Много му знае балалайката“ ; „Сигурно бълнува“ ; „Абе който се прави на врял и кипял, говори врели-некипели“ . Други смятаха, че в нашия сърцат Пунджа се бе вселил Джамбаван, царя на мечките..."

* шер - тигър; бхалу - мечка 
** Празник в чест на река Ганг
*** Бог на смъртта и подземното царство
**** волска каруца
***** първата жена комедиант в хиндиезичното кино, известна с наднорменото си тегло

(Бележка от авторите: Понеже много хора ни питат защо този разказ изобилства от диалектни думи, с каквито си служи, да речем, българският селянин, си позволяваме да направим това уточение за читателите на блога. Умишлено е. Както българският селянин използва диалектни думи, турцизми и цветущи сравнения, така и хинди-то, което говори индийският селянин на север е изпълнено с диалектни форми, арабизми и цветущи фрази. Езикът на индийския селянин от Хималаите прави същото впечатление на гражданина от Делхи, както у нас селският говор се отличава от градския. Това не е единствената близост между индийския и българския планинец. Животът, битът и болежките, та чак калпаците им, са в много отношения лика-прилика с тези от нашата действителност. Точно затова си позволяваме да предадем думите на Пунджа така, както един човек, познаващ планинския (пахари) хинди би ги чул.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...