За "Книгата на Лила" изданието "Файненшъл Таймс" пише: "Дързък и възхитителен роман, написан с енергия и усет… Албиния е постигнала нещо изключително, съчетавайки семейна история от нашето съвремие с разказ за древни богове и аватари… Роман с невероятно заплетен сюжет и пищни подробности от индийския живот, който се чете с лекота. Резултатът е превъзходен."
С голямо удоволствие и видима лекота започвам тъкмо сега своята част от тези страници. Нито миг по-рано. (Нито мъничко по-късно? Ще трябва да променя реда.) Защото думите идват сами.
Позволете да се представя. Аз съм Ганеша, богът със слонска глава, уродливият син на бог Шива и Парвати; обезглавен от своя баща, защото защитих честта на майка си; обидно дарен с този пренебрежителен слонски заместител; прекалено много време прекарах в Кайласа, студената и неприветлива планина, където семейството ми избра да живее; сприятелих се единствено със своя верен плъх (свещения ми вахана, божественото ми средство за придвижване). Признавам, че смъртният ми враг е Вяса – скучният съчинител на свръхдългия индийски епос, на стихотворната "Махабхарата", която съм написал дума по дума.
Дори когато бях млад слон, усещах как думите се трупат вътре в мен, напират към края на хобота ми, борят се да излязат и изведнъж губех контрол, когато мощна, тръбяща, раздираща ушите тирада се изстрелваше във въздуха и нарушаваше концентрацията на погълнатото от самото себе си медитативно възвишение, наречено Кайласа. И преди семейството ми да ме упрекне, аз бягах от своята страна на планината, навеждах се над писалката си от пауново перо като провинил се юноша и пишех, без да спирам.
Какво пишех, питате. Ами за вътрешния живот на другите, чиито преживявания изскачаха неканени в ума ми. Направо ми се доплаква, като се сетя как баща ми Шива – известният аскет – ме удря с тризъбеца си, докато бърборя по време на медитацията му, възпроизвеждайки мислите, които минават през ума му (Парвати, ела при мен, принцесо с медени бедра); като си спомня злобните проклятия, които посрещаха усилията ми да отворя очите на семейството си за неправилното им поведение; като се замисля за онези дълги и храбри мигове в самотната компания на скъпия ми малък плъх – единственият член на семейството ни, който наостря уши и слуша, ама истински, докато аз изливам своите злочестия.
Със сигурност съм възпитан много лошо. Цяло чудо е – предвид неблагоприятните обстоятелства на ранното ми издигане, – че успях да запазя почтеността си, да повярвам в уменията си, да се доверя на вродената си дарба да разказвам истории.
Имаше опасност, след като ми набиха в главата, че стореното от мен е погрешно, да повярвам в онова, което твърдеше семейството ми: да започна да възприемам творческите си способности като качества на досаден воайор. Наистина чух и бях поразен, когато майка ми изстена: "Ох, Ганеша. Не може винаги да разказваш на хората собствените им истории!".
Обаче поетите трябва да казват истината. Дали Уграшравас, син на Ломахаршана, поет, носител на древното знание, е правил такива компромиси? Не. Нима Омир е пропускал лошите подробности? Уверявам ви, че не е. Тогава, заклещен във вечността на безвремието, в пустотата от изкуство и думи, аз нямаше как да убедя родителите си в това. Не бях нищо повече от самотен писач, неразбран от невежото си семейство.
Ала ако налаганите ми ограничения биха усмирили нечия воля, по-слаба от моята, аз съм изкован от решителност и нито мръщенето на семейството ми, нито бодливите стрели на брат ми можеха успешно да пробият моя щит от думи. Подобно на Валмики (автора на онзи съвсем незначителен епос "Рамаяна"), аз превърнах "шока" в "шлока" (мъката в стих) и осъзнах, че съм прекалено даровит, за да седя в онази варварска божествена обител и да чакам своята кищи* (*лодка (хинд.). Б. Пр.) . Почти безвъзвратно се бях разочаровал от другите богове. Умът ми бе изпълнен с поредици от най-различни случки – изникваха неудържимо на повърхността, за да ме измъчват – и затова бях принуден да прекарвам все повече време от другата страна на планината и да записвам всичко, потънал в света на собственото си произведение. И после се случи нещо, което много ми помогна. Появи се Вяса.
Да, появи се с гръм и трясък в мъглата, газейки в снега, задъхан се изкачи към хребета на Кайласа, където се хвърли в краката ми, предаде се на милостта ми и ме помоли да му заема уменията си на писар, защото мълвата за моята слабост към думите беше стигнала дори до добрия бог Брахма. Вяса му се оплакал: "О, Брахма, сътворих високо уважавана поема. Тя съдържа тайнството на Ведите, химните от Упанишадите и историята на миналото, настоящето и бъдещето. Обяснява природата на съществуването и несъществуването, законите за четирите касти, измеренията на Земята, Слънцето и Луната. Разяснява изкуството на войната, крие ключа за различните човешки раси и езици. Всичко е събрано в тази поема. Ала не мога да намеря кой да запише моята "Махабхарата".
Брахма, безпределно благодетелният бог на съзиданието, решил, че въпреки незначителния си обем на поемата може би си струвало да се направи един опит (пък и винаги можело да я пласира като религия). Затова той опрял пръст в носа си, погледнал към небето, после отново към Вяса и накрая рекъл: "Разкрил си божествени слова от езика на истината още от най-ранни времена. Това е чудесно. Обаче сега трябва да помолиш Ганеша да ги запише".
И така Вяса тръгнал да ме дири. – Ганеша – заговори той, след като се съвзе от прехода през планината, – запиши моята "Махабхарата", която съм съчинил в главата си и сега ще повторя.
Обясни ми как научил от Брахма, че не мога да откажа, щом става дума за епос. И беше прав. Тъй като съм слон с инстинкти, вече бях съзрял потенциала в историята на Вяса, както дори самият автор не може да си представи. Затова отвърнах: – Ганеша ще напише тази книга, стига писалката му да не спира нито за миг. – Спирай да пишеш само ако не разбираш някой откъс – отвърна Вяса. – Ом – рекох.
И се захванахме за работа – върнахме се в началото, понеже както във всички хубави истории, започнахме от средата и свършихме близо до началото.
И така, в "Махабхарата" Вяса се представя като свещен мъдрец със сплъстена коса и неземно излъчване, учител, съветник на царете, мъдър стар кръстник на своите герои. Рисува зашеметяващ портрет: състрадателен, но сдържан, умен и изкусителен. Имам само един проблем с този приятен образ – той е напълно погрешен. На своите страници ще поправя това невярно разбиране, терзало смъртните твърде дълго. Ще покажа как Вяса се отнася неуважително към жените, как не успява да убеди потомците си да не се избиват един друг и как прозата му създава главоблъсканици за литературоведите. Уви, отне цяла вечност да извадим историята на бял свят. Вяса обичаше да увърта и мудната река на неговата поезия имаше много притоци, сърповидни езера и мочурища (да не говорим за прекалено многото разказвачи). С многобройните си герои, впечатляващия си времеви обхват и пръснатите къде ли не места на действието неговата "Махабхарата" беше прекалено мащабна, дори за Индия. По слонски грамадна. Но аз побутвах и теглех Вяса напред, докато родилните му болки не изтласкаха и последната ревяща рожба на преживяванията и виденията към моето очакващо перо.
Това, което отличава нашите литературни усилия от обичайния творчески акт, беше фактът, че докато ние се намирахме на Кайласа (той говореше, аз пишех), долу на земята всичко, което Вяса беше казал, действително се случваше. Това всеки го знае –героите на Вяса населяваха Индия. Ала това, за което все още никой не е бил уведомен – величественият обрат, който чаках, за да разкрия едва сега, е, че великата поема на Вяса беше и плодородна леха за моите собствени измислици: за моите собствени измислени герои.
Вяса, подобно на всички диктуващи, беше парадоксален. Ревниво пазеше историята си, отказваше да позволи публикуването `и, докато внуците му са живи, защото те, разбира се, участваха в нея и ако я бяха прочели, щяха да знаят каквопредстои да се случи. И все пак, въпреки че много стриктно наблюдаваше къде се намира ръкописът –определяше кой кога да узнае определена част, –нито веднъж не спря, за да провери какво съм написал. Вероятно, след като беше премислил тези сто хиляди шлоки вече два пъти, нямаше сили да ги прочете отново. Или пък, понеже беше неграмотен бард, нямаше как да провери. Или ми приписваше повече божествена почтеност, отколкото ми се полагаше. Накратко, днес все още щях да се чувствам виновен, ако не беше фактът, че без специфичната ми намеса определени важни хора –най-съществената част от историята, която съм на път да разкрия –никога нямаше да видят бял свят.
Това сме ние. Вяса с неговата версия на събитията. И аз със своята –външно съгласен, вътрешно разногласен. А когато Вяса откри моите вмъквания, вече беше прекалено късно.
За авторката
За автора: Алис Албиния е родена през 1976 г. в Лондон. Следва английска литература в Кеймбридж и история на Южна Азия в Института по ориенталистични и африкански изследвания. Две години работи в Делхи като журналист и редактор. Дебютната й книга "Империите на Инд" (2008) печели наградата "Съмърсет Моъм", наградата за публицистично произведение "Джъруд" на Кралското литературно дружество, наградата "Долман" за пътепис и наградата La Toison d’Or du livre d’aventure vécue.
"Книгата на Лила" е първото й белетристично произведение.
За преводача: Надежда Розова (1968) превежда и редактира художествена и научна проза от английски език и от хинди. Сред авторите ѝ са Джейн Остин, Джейн Ъркхарт, Салман Рушди, Дафни Дю Морие, Халед Хосейни, Джон Гришам, Кейт Мортън, Уилям Тревър, Джоузеф О’Конър, Стивън Хокинг, Джон Брокман, Джоан Харис, Удаян Ваджпеи, Нирмал Варма, Камлешвар, Кришна Балдев Вейд, Джилиан Флин и др. Обича да странства из вътрешни и външни светове и посреща с възторг всяка победа на знанието и съпътстващата го тъга.
Няма коментари:
Публикуване на коментар