вторник, 1 декември 2009 г.

Градът на 9 999-те стъпала ( The town of 9999 stairs )





© Снимки: Еленикиндия, 2007-2008
Изненада ©
из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“

Хванахме рикша да ни закара до един от набелязаните от нас хотели. Собственикът се появи в сънен вид и ни каза, че всичко е заето. Отидохме до втори, трети, четвърти хотел, но уви, все удряхме на камък. Честно казано съвсем бяхме забравили за визитната картичка в джоба си. След като изчерпахме запасите си от имена на хотели, се оставихме в ръцете на рикшаджията, който се оказа услужлив човек. Каза, че ще ни заведе до хотел, който се намирал далеч от центъра, към планината. Нямахме друг избор освен да му се доверим. След известно време рикшата спря и за наша голяма изненада в дрезгавината доловихме силуета на познатата ни от влака фигура. Мъжът с белите дрехи стоеше насреща ни заедно с бяло рошаво кученце и ни поздрави така, сякаш ни бе очаквал: „А, дойдохте ли вече?“ Навярно е знаел, че другите хотели са препълнени и е решил, че сме му в кърпа вързани или притежаваше специална дарба.
Договорихме стаите. Те блестяха от чистота като дрехите на домакина. Беше пет сутринта. В мрачевината, надзъртаща през прозореца на стаята се открояваше странна гледка. Там в далечината между небето и земята като свещици, подредени върху невидими лавици, блестяха светлини. Не бяха звезди. Виеха се спираловидно като въже от хиляди пламъчета. Що за чудо бе това? Ако напрегнехме зрението си, можехме да доловим едва забележимия силует на планина.

Това беше Гирнар. Едно от най-свещените места в Гуджарат. Най-високият връх е висок едва 945 метра, но пък пред нас стоеше друго предизвикателство. На близкия хълм се намираха дузина храмове, до които, както се твърдеше, водеха 9 999 каменни стъпала. Пламъчетата сигурно идваха от светлините по пътя, а нощното оживление по улиците се дължеше на тълпите от поклонници, които вече се връщаха отгоре. Напълнихме си кофи с топла вода, измихме се и по съвет на домакинята на хотела малко преди изгрев слънце поехме за първото си изтощително поклонение. Трябваше да се действа на мига.
Очакваха ни десет хиляди стъпала на отиване и още толкова на връщане, а по пладне жегата щеше да е убийствена. Нарамихме раниците, разтрихме глезените, поехме глътка свеж въздух и като че силата разцъфна в нас. На старта ни посрещнаха масажисти. Вървяха с шишенца с масажно масло в ръка и предлагаха услугите си. Ние им се изсмяхме наперено: „Какъв ти масаж! Имаме здрави крака!“
Въобще не подозирахме как ще се разкайваме после за самоувереността си.


Тръгнахме на зазоряване, за да избегнем слънчевите плесници.






Първите три хиляди стъпала взехме с лекота. Някои вече се отказваха. А оставаха още седем хиляди.



За уморените имаше интересна опция. Можеха да си наемат носачи и да продължат пилигримството в „дхоли“, преносима люлка.



Но първо трябваше превъзмогнат срама от това да бъдат претеглени на везна, защото таксуването беше на килограм живо месо!







Комплексът от джайнистки храмове, най-ранният сред които от XII в., бе устоял на изпитанията на времето и на многбройните вражески набези.







Тук Неминатх, двайсет и вторият духовен учител на джайните, постигнал просветление и с това освобождение от земния живот.



А ето това беше нашата цел - черешката на сладоледа. В малкото светилище се помолиха за нашите роднини в България, а поклонението завърши с камбанен звън.








Особено ми хареса изречението: "Ако ви ухапе змия, не губете ценно време в правене на бабешки лекове, мантри или билкови отвари."

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...