© текст и снимки: Еленикиндия, 2008
Френската ривиера на Изтока
из дневника на Ники: „ Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“
С Пудучери, или бившето Пондичери, ние временно се завърнахме в Европа. Като с машина за телепортиране. Едно щракване, дърпане на лост и ето ни сред павирани тротоари, широки булеварди, крайбрежни алеи, украсени с цветя и палми. Намирахме се на улица „Ру де ла Марин“, заобиколени от множество други улици с френски имена. Обграждаха ни сгради, каквито свързвахме с Париж, но не и с Индия. До ушите ни постоянно долиташе френска реч, а тъмнокожи жандарми с червени кепета и синьо-бели униформи ръководеха движението. Как беше възможно това? Вярно е, че французите закотвили за постоянно корабите си в тази територия още през 1674 година. Вярно е, че районът останал част от френска Индия до 1954 г. и че до днес се води съюзна територия, но не съм подозирал,
че французите са способни да пренесат с шепи „френското“ и да го засадят в далечна Индия, а то на всичко отгоре да вземе да покълне и да даде френски плод. Та това тук беше същински шедьовър на френския колониализъм, десерт, нещо като желе за френския туризъм, бижу за френския шовинизъм. (Брей, да му се не види, колко френски думи сме имали в българския език? Явно „френското“ е навсякъде!) Ако пред погледа ми не се мяркаха рикши и индийски физиономии, щях да помоля някого да ме ощипе и така да ме върне в реалността.
Хванахме едно от бурните настроения на Арабско море
Няма коментари:
Публикуване на коментар