вторник, 8 декември 2009 г.

Горски дебри и воали от мъгла ( Forest labyrinth and veils of fog )


© Снимки: Еленикиндия, 2008
    Духът на планината
    из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“


    В Равангла покоят леко избледня. Имаше го, но все пак поизбледнял. От Равангла ще останат в сърцето ми две места - хълмовете Маенам и пещерата на Падмасамбхава. Първо поехме към висините, а после щяхме да се спуснем в земните недра. Хълмовете бяха облечени в чудна одежда от зелен мъх и ефирен шал от мъгла. Белите облаци над тях им стояха като раджастански тюрбани. Изглеждаха неотразимо. Малко след тръгването установихме, че вървим не просто из гора, а из джунгла. Навсякъде бе така пропито с влага, че беше немислимо да седнем да отдъхнем. И като истинска джунгла беше гъста и непроходима. Дори да искахме не можехме да се отклоним от пътеката, тъй като щяха да ни трябват големи ножове, с които да си проправим път, а и храстите бяха като маскирани хищници, които те раздираха с дългите си нокти. Усещането за джунгла се засилваше и от мистиката, която излъчваха дърветата. Стояха като исполини, разперили ръце, готови да сграбчат всеки, който мине покрай тях. А растенията наоколо изглеждаха още по-особено. Стъблата им бяха като навити на кълбета. Сякаш имаха глави и ни наблюдаваха. Готвеха се за угощение. Имах чувството, че всеки миг и щяха да разгънат пипалата си, да ни всмучат като мухи и да ни разложат в своите смилателни сокове. И склопът от листа, сякаш щеше да оживее, да ни похлупи като със зелено одеяло и да ни стисне в своя вълчи капан. Отвсякъде долавях живот. Тялото ми, цялото в тръпки, също го усещаше.

    В този момент се сетих за необикновената история, която ми разказа едно малко момче бхутия непосредствено преди да заминем за Сиким. Беше му се случила на него, така че я разказа живо и пламенно, както само едно седемгодишно момче може да разказва.

    Вървяло то заедно с още двама батковци през гората към селото. Дълго време се скитали и скоро огладнели. Решили да се връщат, но се били залутали. Трябвало им малко време, докато отново намерят пътя. Не щеш ли нещо изшумоляло в шубраците до тях. Не му обърнали внимание. Навярно някаква животинка. Цибетка, дива котка или фазан. Продължили, но шумът продължавал да върви по дирите им. Като спирали, и той преставал. Тръгнели ли, пак се появявал. Това вече бая ги уплашило и момчетата си плюли на петите. Бягали, докато не се запъхтeли от умора. На малкото момче му се допишкало, явно от шубето, и се отдалечило на няколко метра до някакво дърво. Тогава иззад дървото се провлачила сянка на човек, държащ над себе си клон, от който висяла бесилка. Главата на мъжа била леко наклонена настрана и се намирала вътре в примката. Момченцето се сепнало. Забравило за пишкането, а сърцето му слязло в петите. Стояло като вцепенено. От страх езикът му се оплел, гласът му изчезнал, та не успяло да викне на приятелите си. А мъжът с бесилката изчезнал в нищото, както се бил появил. Като се опомнило, момчето хукнало към батковците и всички тутакси се прибрали у дома. Когато разказало случката на своите родители, те му казали, че вероятно е щяло да се изпишка на онова дърво, на което преди години се бил обесил някакъв мъж от селото. Момчето за пръв път чуло за това. Но вече знаеше как изглежда онова дърво и със сигурност повече нямаше да пишка там. Дали и в тези гори не живееха неспокойните души на безследно изчезнали туристи? Хе-хе! Шегувам се, разбира се.

     След три часа катерене се намирахме на приличната височина от около 2600 метра, ала гората не само не намаляваше, ами продължаваше да бъде все така гъста. Дърво до дърво, храст до храст. Тежка умора завладяваше клетка по клетка телата на нашите японски другари, Кендзо и Акари, и те отказаха да продължат. А ни оставаше съвсем малко да стигнем върха. Но беше по-разумно да се връщаме. Небето притъмняваше от облаци и само това ни оставаше - да ни застигне яка буря в тази злокобна гора.

    На следващия ден се гмурнахме в пещерата, където самият Гуру Ринпоче, разпространителят на тантрическия будизъм в Тибет, се уединил, за да потъне в морето на Безкрая. Според легендата той се родил от лотосов цвят и такъв е смисълът, запечатан в името, с което е известен, Падмасамбхава. Според историците той е роден в царство Одияна в северозападна Индия. По времето, когато той се родил, VIII в. сл.Хр., се прочули т.н. тантри махайога – магически практики, които имали за цел да подчинят демоничните същества и вредоносни духове, населяващи земята. Смята се, че „роденият от лотос“ се усъвършенствал в тези практики и през живота си трябвало да се пребори с множество страховити и зли небесни духове, докато обикалял Хималайските области в Индия и Непал. Когато тибетският крал решил да изгради първия будистки манастир, той повикал Падмасамбхава да помогне в борбата с местните тибетски духове, които се опълчвали срещу новата религия. Усилията, които учителят хвърлил край Бсам яс се смятат за преломни в утвърждаването на будизма в Тибет. Според вярващите будисти в края на земното си пребиваване „роденият от лотос“ се оттеглил при тролите-канибали в Рая на Медната планина, където се възцарил като втори Буда. Днес неговите следи са пръснати навред из Сиким, образът му е увековечен върху камъни и скали, върху стените на десетки манастири, в сърцата на стотици последователи. Казват, че за да запази устоите на будизма, той заровил обредните предмети и текстовете със своето учение в земята, скрил ги в дънерите на дърветата, в минералите, на дъното на езера и в пещери. Онези, които били достойни за истината, щели да намерят свещените реликви. Дали пък ние нямаше да сме сред благословените невежи, натъкнали се на някоя тайна съкровищница?
     Пещерата беше специална. Само специални хора са можели да оцелеят в нея. Едва не се пребихме, докато се промушвахме през тесните процепи на този скален лабиринт. А как ли са успявали да се придвижват поклонниците, дошли да медитират, при положение, че дори не са разполагали с фенери? Не попаднахме на съкровищница, но съм сигурен, че ако човек остане за по-дълго време в тази магична пещера, съкровището само би му се явило.
      Тръгнахме си от Равангла, пречистени и осветени. А какво ли ни очакваше в Юксам?


Само като прочета надписа на спирката:"Всеки човек е полицай в цивилни дрехи" и видя израженията на чакащите, в мен се надига искрена радост. :)


Ето това ни предстоеше - поход към един трихилядник, който, съдейки по странните (почти митични) животни на картата, криеше своите рискове.


Ян минава покрай работническа група.Планът беше да се построи огромна статуя на Падмасамбхава, разпространителят на тантрическия будизъм в Тибет.


Дърветата в гората като да бяха от праисторически времена - древни и огромни.


И като истинска джунгла гората бе гъста и непроходима.





Имаше перфектни лиани за "тарзануване".


Усещането за джунгла се засилваше и от мистиката, която излъчваха дърветата.


Стояха като исполини, разперили ръце, готови да сграбчат всеки, който мине покрай тях.


Такова растения не бях виждал никога. Но от него тръпки ме побиват.


Този смейко ни съпроводи до пещерата. Сигурен съм, че е бивш и настоящ, прероден в куче, будистки монах.



Преди да влезеш в храма, трябва да го обиколиш и да завъртиш всяко едно молитвено колело. Така съживяваш свещените формули и молитви по тях.


В близост до гомпата беше и пещерата, където бе пребивавал
големият мъдрец.Беше специална и само специални хора са можели да оцелят в нея.


Влизаме...

Навътре и все по-надълбоко...





Молитвени флагове.








Тибет като че плува в Тихия океан. Подкрепям каузата им за независимост, макар че е крайно задължително (животоспасяващо) да останат в добри търговски отношения с Китай, което не виждам как може да стане.


В Равангла има цял квартал от преселници от Тибет. Страхотни хора, които правят страхотни бижута и черги.

Няма коментари:

Публикуване на коментар