© Снимки: Еленикиндия, 2008
С всяка стъпка приближавах България
из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“
Джипът навлезе в пределите на курортно градче, разположено на 2130 метра надморска височина. Тъкмо намаляваше скоростта, когато от двете ни страни се изсипаха тълпи от брадати, смугли хора, облечени в сиви вълнени роби, които тичаха успоредно с нас и се опитваха да отворят вратите от отвън. „Боже, какви са тези бабаити!?“, помислихме си ние и начаса се заключихме отвътре. За всеки случаи прибрахме портфейлите си на сигурно място. Джипът паркира и спря. Ние се поколебахме дали да слезем, но шофьорът не даваше вид на притесенен, затова отворихме вратите. В мига, в който подадохме главите си , попаднахме сред гора от ръце, протягащи визитни картички и рекламни брошури. Едните ни подканяха към хотелите си, други към конните си бази, а трети към ресторантите си. Така наречените от нас „бабаити“ не бяха ни повече, ни по-малко вечно гладни за туристи местни бизнесмени. А робите, които носеха, се наричали пхеран и се слагали върху чистите дрехи, за да ги предпазват от изцапване.
От всички места, на които сме били досега Кашмир най-много напомняше на родните земи в България,
но тук, в Пахалгам и околните места, приликите ставаха все по-натрапчиви. Те буквално биеха на очи. Само в Кашмир бяхме виждали полета с рози и лалета и само там бяхме открили познатите ни череши, ябълки и праскови. Когато се разхождахме из улиците на градчето, усещането за близост се засилваше с всяка минута. Изпъстрената с шарки и флорални мотиви везба върху традиционните ризи и елеци на местните за пръв път наподобяваше така силно нашенските. Приличахме си също по това, че кашмирци, както и българи са световнопризнати майстори по тъкане на вълнени килими. И макар че тукашните килими бяха по-различни, то в чергите им забелязвахме удивителни прилики с нашите. Като добавим и това, че единствено тук от цяла Индия населението е с нехарактерен светъл цвят на кожата, светли очи и типични орлови носове, усещанетото „за българско и родно“ се натрапваше все по-силно.
Не на последно място кашмирците са ненадминати лъжци, а българинът също се гордее със своя тарикатлък. Тук нямаше минута, в която някой да не се опита да те изпързаля....
Нормално е в менюто на кашмирците,пък и на всички планински народи, месото да присъства като основно ястие. В Кашмир това е овчето месо, задължително обогатено със сос от кисело мляко. Много любимо наше ястие е още "кашмири пулао", ориз с плодове и зеленчуци, както и чаят "кехва" с единайсет подправки.
Пахалгам до неотдавна е бил в списъка на предпочитаните курортни места, но днес като че ли е зачеркнат от него. Посещаван е масово единствено във времето от юни до август, когато половин милион индийски пилигрими тръгват оттук към ледения лингам в пещерата Амарнатх.
Няма коментари:
Публикуване на коментар